Но в условията на тогавашното общество и най-вече след реакционния деветоюнски преврат в България през 1923 г., Диклич не е могъл да намери едно пълно удовлетворение на своите стремежи. Неговата будна гражданска съвест се бунтувала срещу порядките, деспотизма и кървавата разправа на превратаджиите, преследващи и унищожаващи много от неговите познати комунисти и прогресивни земеделци.
Поради дискриминация той е принуден да напусне педагогическото поприще, където е бил незаменим преподавател и търси препитание за многобройното си семейство в музиката. Свири на различни места по заведения и вечеринки, заедно със свои другари предприема турнета из България с цел да събере средства за Дружеството на българските слепи. Но неговото неспокойно сърце не може да намери хармония в ритъма на този несигурен и подтискащ живот. Той отправя взор към далечни светове и устремен, търсещ нови пътища, напуска България.
Ето какво пише за Диклич дългогодишният председател на Съюза на слепите в България Стефан Ненков:
„Чувал съм от Диклич, че детството си е прекарал при своите родители в малък провинциален град в Хърватско, по това време провинция на Австро-унгарската империя. Баща му е бил железничар, а майка му — домакиня. Малкият Никола се отличава с буден ум и сръчност, бил отличен ученик, обичал да мечтае. Дълбоко впечатление му направил един прочетен роман за пътешествие до други планети и до Луната. Тогава той бил в четвърти клас, фантастичната книга буйно разпалила въображението му. Дори със свои думи той преразказал съдържанието й на по-малката си сестричка, осиновена от родителите му.
Веднъж заедно с другари отишъл да бере орехи. Като по-сръчен той се покачил най-високо. Край ореха минавал някакъв възрастен човек, който му извикал да слезе, защото клоните, на които Никола стоял, били тънки и имало опасност да се счупят. Но момчето се увличало все по-нагоре и не разбрало кога изчезнала опората под него. Полетяло, но преди да падне на земята, се задържало на по-долните клони. Когато слязъл, всички видели, че от едното му око тече кръв. При падането той го наранил. Майка му го завела на лекар, където промили окото и дали лекарство. Но вместо подобрение започнало да намалява зрението и на другото око. Тогава лекарят казал да отведат детето в загребскага болница и да му направят операция. Родителите изпълнили тази препоръка, но двумесечното лечение в болницата не помогнало. Момчето излязло от болницата почти напълно сляпо. Не след дълго записали Никола в загребското училище за слепи. Голямото нещастие не сломило жизнерадостното момче. И тук то проявява необикновените си способности, както в ръчните занятия, така и в общообразователните науки. Станал отличен акордьор на пиана. На 17 години Диклич завършил училището и постъпил в Загребската консерватория. В консерваторията следвал около шест години и през това време се очертал като добър пианист. Той успешно завършил образованието си, но не получил диплома, понеже не можел да чете партитурите. Диклич се завърнал в родното си градче и започнал да свири на акордеон в една бирария, на вечеринки и различни увеселения. По това време правел и малки турнета до близките градове, за да изнася концерти. Заминал за Словакия, където за кратко време работил в една четкарска работилница за слепи. Но любовта му към музиката скоро го отвела в един пътуващ естраден оркестър. В него Диклич свирел на акордеон. Той и другарите му възнамерявали да предприемат турне в Русия. На път за там те спрели в Румъния, където останали продължително време. Свирили по панаири и кръчми в Кордова и Бесарабия, но на оркестъра не му провървяло и той се разпаднал. Тогава Диклич с още трима свои другари преминал в България и продължили да свирят от град на град. Така те пристигнали в гр. Плевен и тук се задържали за по-дълго време. Другарите на Диклич отново поели своя път, но той отказал да продължи с тях. Градът и хората в него му харесали. Особенно го обикнали младежите, с които той установил близки, приятелски връзки. Той ги развеселявал със своята хармоника, а те го окръжавали с внимание и любов. За известно време той постъпил в една бирария, където свирел на пиано. В Плевен младият Диклич се запознава с дъщерята на своята хазайка. Тя била девойка с добро сърце и се отнасяла към него с топлота и разбиране. По-късно те се оженили.