След заминаването на Никола от Плевен и появата на говорящия филм, любителите на киното много често си спомняха за него и пеещата му хармоника.“
В края на 1968 година ми се случи лично да се срещна и запозная със съпругата на Никола Диклич. Тя ме посрещна любезно и за краткото време на нашата среща разказа някои неща за своя съпруг. В очите на тази рано побеляла жена заблестяха сълзи. Въпреки твърдостта на своя характер тя се вълнуваше силно от спомените, които все още съхраняваше за Диклич. Ето какво узнах от нея:
Диклич пристигнал в България през 1912 г. След кратка обиколка из страната отседнал в Плевен, където престоял до края на 1917 г. Това време съвпада с големи исторически събития. Градът преживява Балканската, Междусъюзническата и Европейската война. През него минават полкове, лагеруват военнопленници. В тази шумна атмосфера попаднал Диклич, сякаш дошъл да разнесе светлинки на жизнерадост сред сивите облаци на скърби и тревоги. Той бил желан навсякъде. Игривата музика на неговата хармоника можела да се чуе на войнишките вечеринки, на младежките сбирки, в офицерския клуб или бирарията. Негово основно занятие било свиренето, чрез което си изкарвал оскъдната прехрана. Но тук, в Плевен, той създал тесни връзки с будни и прогресивни младежи — приятелство и дружба, които впоследствие ще го сподирват по време на цялото му пребиваване в България. Запознал се с Евдабия Анастасова и през 1915 г. сключил брак с нея. Кум им станал техният общ приятел Ал. Обов. През същата година им се родила дъщеря Николина, през 1917 — Ана, кръстена на неговата майка, а през 1920 година — Звонемир.
Диклич се отличавал с любвеобилна и нежна душа. Той бързо се сприятелявал с хората и с готовност свирел, доставяйки им радост и наслада. Бил внимателен към всички, а те от своя страна го обгръщали с приятелство и обич. Като оценили голямата му любов към музиката, приятелите му събрали помежду си пари и му купили пиано, защото младият човек нямал средства да осъществи тази своя мечта. Диклич не преставал да работи върху себе си. Той се стремял да усъвършенства музикалната си дарба и постоянно се упражнявал и разучавал нови музикални произведения. Успоредно с това преподавал уроци и свирел на немите филми в местното кино.
През 1918 г. Диклич се преселил със семейството си в София, където постъпил като преподавател по музика в училището за слепи деца. Тук се проявил като отличен педагог. Обичал много своите ученици, на които посвещавал часове на дълга и неуморна работа. През този период се задълбочила дружбата му с композитора Никола Атанасов, професор в музикалната академия. Двамата често се събирали, обменяли мисли върху музиката, музикалния живот и култура на народа. По това време Диклич композира китка народни песни и някои други музикални пиеси, нотните записки на които са изгубени. Дирижирал и малък детски хор.
След 1920 г. напуснал института, огорчен от неправилното отношение на администрацията към него и вътрешните порядки. Наред с педагогическата си дейност Диклич отдал своите сили на общественото поприще, като станал един от учредителите на Дружеството на българските слепи и като негов председател извършил голяма работа за пропагандиране на целите и задачите му. Със своите другари по съдба изнасял концерти в различни градове на страната за набавяне на средства и свирел в заведения.
През 1926 г. напуснал България. И трите му деца са живи. Съпругата му не се е омъжила повторно. Повече от 35 години те не знаят нищо за него.
По непълни данни от негови съвременници Диклич е пътувал до Америка. Там е свирил на различни места, включително по влакове и параходи. Завърнал се е в Загреб в началото на Втората световна война. Отива при свои познати в свободната югославска зона под ръководството на Йосиф Брос Тито. С него стават добри познати. Там е свирил и изнасял концерти. След освобождението на Югославия се включва активно в изграждането на държавността и новите обществени структури.
1969 г.
Забравеният Кирил Костов
Седемдесетгодишният юбилей на читалище „Луи Брайл“ е добър повод да си припомним някои от неговите дейци. Безспорният връх сред тях принадлежи на първооснователя му акад. Петко Стайнов. По случай сто години от рождението му списание „Зари“ отдели немалко страници, посветени на неговото дело и личност. Към този феномен в живота на българските слепи ще се връщат поколения и ще проникват все по-дълбоко в неговата същност.