На 12 и 13 март 1951 г. Кирил Костов участва активно в обединителния конгрес на българските слепи. Избран е за член на централното ръководство на Общия съюз на слепите в България, а от 1953 г. става и негов председател до 1955 г. Заедно със Стойчо Милчев той полага основите на съюзната стопанска дейност и издейства в тази област първите нормативни актове на Министерския съвет.
Кирил Костов е имал нагласа към обществената работа още в своята най-ранна младост. На 16-годишна възраст е приобщен към нелегалната антифашистка организация в Требич. През юли 1944 г. е приет за член на българската работническа партия комунисти. Той запази своите политически възгледи до смъртта си.
Не бих искал да отмина големия обществен куриоз в неговия живот. В началото на 60-те години е изключен от Съюза на слепите. Според тогавашното ръководство той е злепоставял организацията чрез концертитите, които е изнасял заедно с диригента Марко Марков, големия певец Христо Маринов и музиканта Иван Славов. Ръководството е смятало това за търговска работа и е обвинило импресариите, че са се представяли от негово име. Това е нелепо. Нали всеки музикант търси изява и публика? Аз съм присъствал на концерт на групата в габровския театър и си спомням как слушателите аплодираха радушно тяхното изпълнение. Разбира се, грешката е била поправена и Кирил Костов отново е имал място в централните органи на Съюза на слепите в България. Този горчив спомен обаче не може да бъде заличен. Една организация ще има достатъчен обществен престиж само когато тя умее да цени своите кадри. Нека това прозвучи като едно нравствено предупреждение към всички наши ръководители, които започват да мислят, че летоброенето започва от тях. За Кирил Костов днешното съюзно ръководство не си спомни и по време на 75-годишния юбилей на организацията.
Иска ми се да завърша с вярата, че Кирил Костов не е забравен. Неговата флейта ще звучи по вълните на българското радио, слепите ще четат писаните от ръцете му брайлови томове. Споменът за него ще оживява в сърцата на неговите близки и приятели. Заразителният му пример на свободолюбив човек и талантлив музикант ще насърчава и вдъхновява идното поколение.
1996 г.
Човечен ръководител
Срещнал съм се с него през лятната ваканция на 1958 година. Тъкмо габровският клон на „Успех“ се беше преместил в трикотажния отдел на текстилния техникум. Имах представа за разположението на вътрешността и двора. Учил съм в този техникум. Запозна ни Ненко Семов, мисля, че беше секретар на младежката организация. Бях студент по право трета година и имах някакво особено самочувствие на младеж, който идва от столицата и университета… Иван Илиев ми изглеждаше твърде обикновен човек, говореше тихо и спокойно. По онова време беше избран за партиен ръководител. По-късно става управител на клона. През юни 1959 година Третият съюзен конгрес го избира за председател на Съюза на слепите в България. През есента на 1959 година отново се срещнахме. Беше в голямата стая към двора на съюзния апартамент на пл. „Славейков“ 1. Посрещна ме любезно. В „кабинета“ му работеха и други служители. Така започна скромно своята кариера на първи ръководител на Съюза на слепите. Неговите качества на разумен и уравновесен организатор е оценило Министерството на народното здраве и социалните грижи заедно с партийното ръководство на Габрово, за да бъде издигната кандидатурата му.
През Втората световна война, още през 1941 година той е бил секретар на РМС в родното си село Кавлак, Великотърновско. Роден е на 20 януари 1923 година. По това време е работил в местната мелница. Заради нелегалната му дейност е осъден и пратен в затвора в Шумен и Варна през 1942 година. Там силно намалява зрението му в резултат на изтощение. Във варненския затвор слуша лекции от изтъкнати по онова време личности, които в по-късни времена, при социализма, стават ръководители на окръжни комитети на БКП, висши държавни служители. Негов близък беше известният проф. д-р Александър Янков, преподавател в СУ „Климент Охридски“ по международно право. Спомням си как по-късно, през 70-те години при една среща с Иван Илиев, на която и аз имах възможност да присъствам, ни разказваше как в качеството си на български посланик в Лондон е връчил акредитивните си писма на английската кралица Елизабет II. На този разказ Иван Илиев се усмихваше тихо. Това беше присъщо на неговия начин на реакция. Политическият му актив и работата му с хората в габровското предприятие наистина са натежали при издигането на неговата кандидатура. За това е спомогнал и опитът му като кмет на родното му село и председател на местната кооперация, когато окончателно изгубва зрението си. След 1959 година под ръководството на Иван Илиев Съюзът на слепите в България пристъпва към едно строителство, непознато за онова време. Той, заедно с Желязко Пеев, Тодор Шошев и ръководството на съюза, изгражда едно дело, което и в днешните времена носи доходи на ССБ. Те възприемат за образец Всерусийското общество на слепите. Започват строежа на жилищно-производствени комплекси за слепите, както и производствени филиали в някои от по-големите градове. Идеята е окончателно заимствана след тяхното посещение на руската организация през 1960 година. Изпълнителното бюро на съюза (днешния Управителен съвет според новия устав), и Централния съвет на ССБ приемат една широка строителна програма. По-късно председателят Илиев сам ми е казвал: „Когато ходех в министерството при моите ръководители и в съответните органи на правителството, те ме гледаха учудено и ме питаха не е ли много нереално това… А в нашата дирекция, пред която бях длъжен всяка седмица да ходя и да докладвам за това, което сме извършили и това, което предстои да правим, ми казваха: «Илиев, ти си един фантазьор.»“ Да, но този химерен замисъл в течение на годините се превърна в действителност. Започна се и се завърши строителството на производствени и жилищни сгради, на общежития и културни домове във Варна, Дряново, Пловдив, почивните станции в Обзор и Дряново. Столицата бе оставена за по-късно, тъй като съюзната сграда на „Найчо Цанов“ 172 по онова време беше достатъчна за капацитета на софийското предприятие. Разбира се, направи се и първата копка на комплекса през юни 1973 година.