Около уволнението на двамата диригенти се създаде напрежение. Разбира се, и в провинцията е имало неудовлетворени амбициозни хора. Освобождаването на първия заместник-председател на съюза Константин Гайдаров през януари 1975 година доведе до бързо ускоряване на събития, които се превърнаха в лична драма за Иван Илиев. Той допусна и една грешка в своите взаимоотношения с Петко Стайнов. Неговата симпатия беше на страната на младия диригент, докато академикът поддържаше своя ученик — главния диригент Михаил Карамихайлов. Стоян Бабеков беше член на бюрото на ССБ в периода от 1967 до 1971 година. Неправилното уволнение на двамата доведе и до намесата на акад. Петко Стайнов. Той е сезирал най-висшето политическо и държавно ръководство да вземе отношение по съюзните дела. Докато в миналото композиторът е смятал Иван Илиев като шанс за съюзното ръководство, след уволнението на неговия ученик нещата се преобърнаха. Във върховното политическо ръководство са постъпили многократни изложения, докато се стигна до заседанието на бюрото в началото на юни 1975 година, на което присъстваха зам.-министърът на труда и социалните грижи Георги Георгиев, заместник завеждащият икономическия отдел на ЦК на БКП Петър Цеков, инструкторът от отдела Йордан Божилов и директорът на Социални грижи Цветана Маринова. На това инфарктно заседание бе прочетено общо становище на представителите на политическата и държавна власт, че са допуснати сериозни политически и организационни грешки в работата на председателя. Дотогава беше натрупан фактологически материал и бяха поискани мненията на членовете на ръководството поотделно в икономическия отдел на ЦК на БКП. По онова време този отдел наблюдаваше дейността на нашия съюз заедно с министерството. Преобладаващата част от членовете на ръководството се опитаха да защитят своя председател, но се получи пробойна. Някои от нас го упрекнаха открито в грешки и дори предложиха да му се намери работа след освобождаването. Интересно е, че има съхранен магнетофонен запис на част от заседанието. Спомням си с каква горчивина и вълнуващ глас Иван Илиев каза, че става жертва на една неоправдана политическа интрига срещу него. На самото заседание се прие да бъде свикан извънреден пленум на Централния съвет за освобождаването на Иван Илиев. По-късно съм чувал, че официалните лица според тяхната версия са искали само да проучат мнението на ръководството и да поискат наказание за неговия председател. През следващите дни аз последен бях извикан в ЦК. Очаквах, че ще ми съобщят, че следва също да бъда изведен от ръководството. В продължение на половин час те ме изслушаха и заключиха: „Вие поддържате вашия председател, но трябва да знаете, че и Вие носите политическа отговорност. Ние преценихме, че трябва да водите пленума за освобождаването на вашия председател и избора за председател на другаря Тодор Шошев.“ Заедно с Иван Илиев бяхме политически порицани от Димитровския комитет на партията на заседание на районния комитет на БКП. Ще подчертая, че самият той беше член на този комитет и на Националния съвет на Отечествения фронт. Беше редно ръководителят на Съюза на слепите в България да участва в политическите структури на страната, което му даваше възможност да лобира за интересите на слепите хора. Това беше правилна политика на съюзното ръководство и тя намираше приложение в цялата страна. Изпитвах дълбоки душевни терзания. Аз оставах, а Иван Илиев, с когото работех и бях щастлив, че заедно с него правим нещо за слепите хора, беше принуден да си отиде. В сградата зад ССБ, в един клуб на ОФ, се състоя този тъжен пленум. Спомням си, че когато се връщахме от него с Цветана Маринова, тя ме водеше. След завоя до входа на ССБ тя се разтресе и с глас заплака. Това беше израз на сърцето й и на нейната съвест. С това ме спечели за цял живот. Трагикомичното беше, че новият председател запечата кабинета на Иван Илиев веднага след пленума. Той остана при мен и моите колеги от отдела. Привечер го закарахме вкъщи. Така започна отливът от него. От ония, които му се кланяха и разчитаха на него, дори и тези, с които е пътувал до чужбина. Благ и добродушен, той прие тази своя нова участ. Знам, че ходеше до своите приятели в Дряново, а там все още бяха останали такива. Имаше ръководители, които се страхуваха от срещата с него. Това е политическата съдба на падналите от власт.