Всяка поява на Ванга успокояваше посетителите. Всички замълчаваха и внимателно слушаха какво ще каже. Имаше един чудесен миг. Минавайки покрай саксиите с цветя, тя ги опипваше, докосваше листата и цветчетата. Всички мълчаха и погледите им бяха устремени към нея. Всеки жест, всяка дума, всяко нейно движение въздействаха на хората.
Тези, които излизаха от срещата, имаха замислен и съсредоточен вид, бързаха да си тръгнат. Не им беше до разговори с останалите. Имаше и такъв момент. Излезе широко усмихната жена. Очевидно в отговора на Ванга тя е получила пълно удовлетворение.
До обяд преминаха 15–20 души. Една майка с парализирано детенце на ръце, която и предния ден е била тук, трябваше отново с разочарование да си тръгне. Предполагам, че на Ванга не е известно каква надпревара съществува вън, колко надежди за среща с нея се рушат. А би могло да се въведе ред. И все пак благодарение на разбирането, което проявиха нейните близки и помощници, желязната врата се отвори и аз се намерих пред Ванга. Тя седеше на тапицирана ракла пред малка масичка. Краката й бяха стъпили върху дънер, гърбът й — облегнат върху стената, застлана с ковьор, главата й — изправена. Лицето й е гладко, то в никакъв случай не съответства на годините й, кожата — бяла и опъната. Забрадена бе с фин шал. Носеше красива мериносова дреха. Всичко беше в тъмна тоналност. Посрещна ме с упрек — защо така настойчиво съм държал да я посетя тъкмо този ден. По думите на касиера аз трябваше да бъда приет на следващата сутрин. Нямах възможност да остана и единственият ми изход бе да вляза при нея в този час. Разопаковах брайловия будилник, който носех като подарък. Поднесох й брой от сп. „Кръгозор“ с откъси от подготвената за печат книга на племенницата й. Ванга започна да опипва редовете, разгледа и брайловата ми плоча. Попита ме как се изписват отделни букви и как съм се научил да чета. Самата тя осем години е прекарала в института за слепи в Земун, край Белград. Каза, че няма добри спомени от това време. Върна ми списанието. Предполагам, че не е чела десетилетия наред и е изгубила осезанието си към релефното писмо. След като се поинтересува от какво съм ослепял, кой точно ме е оперирал, колко деца имам и каква заплата получавам, заключи с по-спокоен глас:
— Такава ни е съдбата с тебе. Но и слепите хора имат очи за живота.
Бях силно развълнуван. Тайно се надявах, че тя ще ми каже нещо, свързано с изгубеното ми зрение. Човек все се надява, докато е жив…
Споменах за известността на Петко Стайнов, но тя не подхвана разговора. За съжаление не се получи диалог. Ванга беше уморена и искаше да завърши срещата. А моите намерения бяха други. Очаквах да науча много повече неща от нея и за нея. Тя бе мой другар по участ. Най-известният сляп човек в България, прочут със способностите си за ясновидство. Последното може да се подлага на съмнение. Може да се отхвърля от учените или пък да се подкрепя от парапсихологията. Фактът обаче е налице. Хиляди, хиляди хора от страната и чужбина посещават Ванга. Сред тях са били и някои известни личности. Близо половин век Ванга проявява своята дарба и е придобила своеобразен социален престиж. Това е изпълнило със смисъл живота й — да общува с посетителите, да ги насърчава и подпомага. Чрез това е изградила своето достойнство, самочувствието, което я прави жизнена и човек със силен дух.
Ванга умее да окуражава. Може би тъкмо това е най-ценното. Тя е изключително контактен човек. Има бързи реакции. Умее да извлича тревогата от събеседника си. Това почувствах и разбрах от прекия си разговор, макар да е траял минути. Пожелах да я докосна и тя го направи с жест. Подаде царствено ръката си. Мисля, че в този момент беше много мила и дружелюбна.
Прочетох в списание „Огонек“, че тя е беседвала дълго време с кореспондент на списанието и придружаващите го. Те са си заминали, дори без да се ръкуват с нея. Улавяйки нежната й ръка, аз знаех, че тя го направи не само спонтанно, но и съзнателно. Освен гласа й, това бе другият начин за непосредствено физическо възприемане. С това тя изрази отношението си, развитото си чувство за милосърдие и добро.
Март 1989 г.
Неуморимият Георги Митев
През нощта срещу 22 март 2001 година завинаги си отиде Георги Митев. Отпътува към своята най-далечна и вечна пролет. Слънцето го беше озарило още тук, на земята. Даде му невероятна жизненост, таланта да пее и свири, да моделира дървото, да влияе на човешките души.