Преди 75 години на 29 април е било Великден. Тази дата се е превърнала в един символ на въскресението в дейността на читалището и при днешните условия.
2003 г.
Нашата говореща книга
„Нека се надяваме и ние, слепите в нашата малка и бедна България, че един ден ще имаме голямото щастие да чуем на матерния си език говорещата книга.“
Още през 30-те години слепите в България са мечтали да имат говорещи книги. В сп. „Съдба“ е писано за това. Правени са преводи от „Есперанта легило“, в които се разказва за този вид книга в другите държави. По онова време в САЩ библиотеките на слепите са имали книги, записани на грамофонни плочи. Такива книги е имало още в Англия, Франция и Германия. С изобретяването на магнетофона преди Втората световна война се пристъпва към запис на магнетофонна лента. В началото на 50-те години в Западна Европа възникват многобройни библиотеки на говорещата книга.
През 1954 година читалището вече е разполагало с жичен магнетофонен апарат, на който е записвана музика и говор. Слепият научен сътрудник Константин Гайдаров е притежавал апарат „Смарагд“. Неговата лента се е движела със скорост 19 сантиметра в секунда.
През месец март 1956 година аз се сдобих с по-съвършен модел „Филипс Хорнифом“, който имаше две скорости — 4,75 и 9,5 сантиметра в секунда. В България все още притежаването на магнетофон от частни лица беше рядкост. Само радиото и държавни институции имаха такива апарати, или лица, които ги внасяха от чужбина. Трябваше да извървя дълъг път, за да го получа. Необходимо беше да взема документ от университета, че имам нужда от него и да посетя висши служители от различни ведомства, за да ми бъде издадено правителствено разпореждане за доставка чрез Химимпорт. Споменавам това, защото намерих разбиране от мои преподаватели и някои държавни чиновници, за да бъда улеснен в моята учебна подготовка. Същото след мен повториха Черньо Стойчев, студент в Музикалната академия, и Константин Гайдаров. Докато следвах в юридическия факутет, предоставях стипендията си на един бивш учител, който ми четеше. Казваше се Ангел Бързев, един много благороден човек. Той ми записа „Мартин Идън“ от Джек Лондон и аз трябваше да я прослушам и изтрия, за да освободя място за моите учебници. Радио София ни предоставяше използвани свои ленти, които бяха удобни за записване на текст.
В читалището често дискутирахме нуждата от създаване на говорещи книги. Не беше лесно да се възприеме този формат книги. За това допринасяше и обстоятелството, че само няколко души притежаваха магнетофони. Слепите по рождение и от ранна възраст предпочитаха предимствата на брайловото писмо. Но както се знае от практиката, късноослепелите хора не развиват своето осезание и затова за тях биха били по-подходящи прочетените на лента книги. През 1958 година председателят на читалището Коно Горанов успява от пловдивския панаир да уреди доставката на 20 магнетофона „KB-100“, производство на бившата ГДР. Част от тях остават в читалището и се пристъпва към първите опити за запис на книги. Записите са правени в домовете на доброволци. По-късно този труд започва да се заплаща и се поставят изисквания за чистота на записа. През 1962 година настоятелството на читалището под председателството на Стойчо Милчев приема решение да се направи малко студио. То бе изградено в северната стая на десния апартамент. И двамата с Гайдаров бяхме членове на това ръководство. И двамата имахме желание да отговаряме за звукозаписа. Като по-млад аз трябваше да отстъпя и за мен остана съставянето на първото говорещо списание. Заедно с Черньо Стойчев, който беше библиотекар, го кръстихме „Популярна просвета“. Списанието беше месечно и се издаваше до появата на новите говорещи списания „Знание“ и „Съвременност“. Константин имаше богата лична библиотека и от нея носеше книги за записи в студиото. Спомням си как на едно общо събрание се поиска сметка защо е записана инкриминираната според тогавашната власт книга „Отнесени от вихъра“ от Маргарет Мичъл. Събранието прояви разум и не наложи да се заплати записа от „виновниците“. В студиото вече идваха истински актьори като Невена Куманова, Любчо Аврамов, Иван Иванов, Борис Арабов и др. Възникна идеята да бъдат канени най-големите български артисти да запишат по една книга, която да остане за спомен на слепите, но мисля, че това не се осъществи. В читалището е имало срещи с някои от тях като Владимир Трандафилов, Константин Кисимов, Ружа Делчева, Славка Славова, Зорка Йорданова и др., но техният глас не е запазен.