През двадесетте години започва и се завършва строителството на пощата. На изток под нея се запазва районът на манастирското сиропиталище и фурната, която единствено беше останала срещу градинката на гимназията. Зад нея през двадесетте години в югоизточния ъгъл е построен девическият пансион с детска градина. Аз все още виждам девойките с черни престилки на балкона. Прозорците пък на първия етаж биваха украсявани от различни фигурки, направени от цветна хартия и станиол. За децата и девойките се грижеха калугерките. С построяването на общежитието манастирът бе ограден със солидни стени. През няколко метра в оградата имаше отвори във формата на кръст в средата с метално черно желязо. Оградата беше боядисана в жълт цвят. Имаше само две тесни железни врати — едната на запад към днешния площад „Възраждане“, а другата на юг срещу пощата. В моята памет се е врязало събитието около построяването на камбанарията. Тя беше в северозападния край. Граничеше с градината на театъра и площада. Някъде в този ъгъл на градината имаше паметници и гробове на руски войни, загинали по време на руско-турската война. Това показва, че тези места все още са принадлежали на манастира. А по време на войната той е бил превърнат в лазарет. Там са се лекували ранените руски войници и български опълченци. Майсторите бързо издигнаха камбанарията и на нея монтираха неголяма медна камбана. Нейният звън беше по-остър спрямо плътните тонове на камбаните на храма „Света Троица“ и „Света Богородица“. В нейния приземен етаж изградиха гробница, в която положиха костите на загиналите в освободителната война. Преди това те са били оставени на друго място. Когато слизахме надолу по стълбичката и потъвахме в полумрака, изпитвахме страх. Всичко ни изглеждаше много тайнствено и загадъчно. В манастира е преспивал и се е криел Васил Левски. Това с гордост изтъкваха горките калугерки, преди да ги преместят, с надеждата да бъдат спасени и защитени от разрушението на манастира. Ние, момчетата, много обичахме да бием камбаната по време на великденските ритуали. Беше чест за всеки от нас да хване дебелото плетено въже, завързано за клепалото. Тази много важна работа ни се възлагаше от една от по-младите лелки.
Разпети петък е. Тихо, на пръсти, пристъпваме в храма. В средата пред олтара е поставен саркофагът. Ние доближаваме и баба, наведена, първа преминава под него. Аз почти без усилие също го преминавам. Всеки от нас оставя цветята и пали свещи. Встрани на олтара имаше два бронзови свещника, окапани от восък, приличащи малко на сталактити. Като че ли от малките пламъчета идваше светлината на полутъмната църква. След това излизахме в градината, а когато дойде мигът на службата, всички се връщахме и изпълвахме до сетния предел малката църква. Детското ми любопитство винаги ме е терзаело. На пръсти съм се надигал да видя как лежи Христос. Беше ми чудно защо не прилича на истински човек. Лицето му беше изрисувано със златен ореол. Дотогава аз винаги съм си мислел, че наистина сме погребвали разпънатия на кръст Спасител. Нас, малките, ни слагаха в краката на свещеника и ние навеждахме главите си под полите на расото му. Там стояхме и слушахме. В моето съзнание се е запечатала безкрайната служба, от която ние, малчуганите, се уморявахме и от време на време се закачахме помежду си. Около саркофага бяха калугерките и те пееха в хор погребални песни. Лицата им бяха печални. В очите им блестяха сълзи. Стотина богомолци бяха притиснати между стените на църквата, обладани от общо страдание за саможертвата на Исус Христос. В моята малка глава проникваше мъката на тези хора. Това бяха семействата на нашите съседи, занаятчии, дребни търговци, домакини. Никога няма да забравя как сред калугерките пееше съпругата на индустриалеца Момерин. Продълговатото й лице започваше да ми прилича на икона. Тя беше с копринена черна забрадка. Нейният нежен глас се вплиташе в песните на сестрите. От очите й капеха сълзи и тя искрено оплакваше горестната съдба на този, който изкупуваше греха на цялото човечество. Църквата имаше един централен купол, на който беше изобразен бог Саваот сред облаците. Някъде встрани беше гледката на ада с дяволите и грешниците. По-късно узнах, че тези рисунки и фрески са били на Захари Зограф. Олтарът беше дървен с метални инкрустации. Вероятно тревненските майстори дърворезбари са ваяли дървените фигури и орнаменти. От свещите, от диханието на многото хора ставаше топло. Това подсилваше атмосферата на тревожност и тъга. Според ритуала ковчегът се изнасяше и с него се обикаляше църквата. Тогава всички дишахме дълбоко свежия въздух от градините на манастира и сладкия мирис на цветята. По-късно с изненада видях, че саркофагът стои в камбанарията. Моето детско въображение вероятно го е поставило в земята. Откритието съм направил при някоя от моите игри в манастира. Свещеникът четеше от Библията и от време на време отваряше двете вратички на олтара и влизаше в него. Това внасяше и някакво разнообразие за нас децата сред протяжното пеене и дълго внимание в словата му.