Видният офталмолог е имал отношение не само към организирания живот на слепите, но и към други обществени организации, свързани с профилактиката и социалното подпомагане. Участвал е като представител на България при учредяването на международната организация за борба против слепотата в Амстердам през 1929 г. По негова инициатива и настояване през 1935 г. към Дирекцията за народно здраве е основан Национален комитет за борба против слепотата. Няколко години оглавява и Съюза за обществена подкрепа, основан след излизането на Закона за обществена подкрепа (1935). Деен сътрудник е и на Съюза за защита на децата. Изобщо развива една широка обществена дейност, посветена изцяло на предпазване от слепотата и всеотдайна подкрепа на нейните жертви.
В своите тези и схващания обаче акад. Пашев е допуснал и някои неточни постановки, които се дължат на чуждестранното влияние или на недостатъчен опит в обществената практика. Например той смята, че „бастуните, които някои препоръчват, не са практични“, докато животът доказа точно обратното. В някои случаи разглежда пенсията на слепия в работоспособна възраст като „източник на мързел“, докато тя всъщност има социално-компенсаторна функция. Под съмнение може да се постави несъгласието му в едно училище да се обучават слепи и слабовиждащи. Той е на мнение да се създават само чисти класове и съответно училища от слепи или слабовиждащи. В действителността нещата не стоят точно така.
В Книгата си „Социална офталмология“ обаче той препоръчва да се откриват класове за слабовиждащи в обикновените училища, като добавя аргумента, че слабовиждащите ще могат да се възползват от помощта на своите зрящи другари. Същото може да се каже и за напълно слепите деца по отношение на слабовиждащите. От друга страна, слепите са много малко, за да се обособят в отделни класове. Изразява несъгласие с миграцията на слепите от селото в града, според него те могат да намерят препитание в земеделието. Ако се изхожда от контекста на времето, той е имал известно право. Но това е обективно явление и ние днес сме свидетели какво извърши урбанистиката за слепите.
Акад. Пашев пръв разбира, че задачите на офталмолога не се изчерпват само с мерките за лечение и борба срещу слепотата, но се допълват и от грижата към пациента, безвъзвратно изгубил зрението си, за когото усилията и средствата на медицината са безсилни. В тази грижа за ослепелия той вижда неразделна част от дейността на всеки очен лекар.
С течение на годините това схващане намери конкретно приложение. Развиха се различни форми на съдействие и сътрудничество между института и катедрите по очни заболявания и Съюза на слепите и неговите поделения, между окръжните и районни офталмолози и съюзните организации. Офталмолозите участват в решаването на различни обществени проблеми, отнасящи се до профилактиката и здравната просвета, до образованието и труда на хората с увредено зрение, оказват помощ, съветват и насочват слепите и слабовиждащите в техния жизнен път.
Академик Пашев правилно оценява възможностите и способностите на слепия човек и през своя живот прави всичко необходимо, за да ги разясни пред обществото и да осигури условията за тяхното осъществяване. Същината на всичко изложено около проблемите на слепия човек е признаване на неговите ценности, това, че той не следва да бъде третиран само като обект на грижи, но и като субект и личност, като равностоен член на обществото, като гражданин, поел всички права и неотменими задължения.
Още в началото на нашия век будният лекар и общественик схваща, че обществото и държавата са преди всичко задължени да създават условия, при които да се обучат и професионално устроят слепите, за да не бъдат в тежест на другите, а самите те, подготвени за живота, да поемат препитанието си, което ще им даде самостоятелност и сигурност. В основата на този процес стои общото образование и професионалната подготовка.
В началото на 1905 г. излиза книгата на акад. Пашев „Хигиена на окото“. В последните й страници авторът пише: „За слепите у нас до днес нищо не е направено. В това отношение България е изостанала назад… Време е и ние да се погрижим за съдбата на тези нещастници у нас, за които медицината е останала безсилна. Нека обществото, както и държавата, да се притекат на тяхна помощ, да подобрят моралното им и материалното им положение и да облекчат мъките им. Най-подходящо за тази цел средство е основаването и у нас на едно общообразователно, както и професионално училище за слепи.“