Станах по-голям. Започнах да наблюдавам квадратната кула от различни места в квартала. Не винаги нейните големи стрелки мърдаха едновременно. Това беше нова загадка. По-късно сам ще си обясня причината. По-късно всички ще започнем да търсим причините за различното време, за разликите в мисленето и измеренията.
Моята поща стои пак там. Сега около нея има малък площад. Няма го само моят прозорец. Дядовата къща е съборена. Имам чувството, сякаш прозорецът на моето детство е пъхнат в плик и пуснат в една от зелените кутии с думите „сбогом!“.
Ноември 1984 г.
Еделвайс от Мазалат
Всеки от нас е съхранил в паметта си преживявания и събития, оставили дълбока диря в сърцето му. Те могат да изплуват и след десетилетия. В мен още са живи чувствата и възприятията от нашето изкачване на Мазалат, един от най-високите върхове в Стара планина. Това стана в средата на юни 1955 година. Ние бяхме взели своята матура след единадесети клас и предстоеше в края на седмицата да получим дипломите си. Няколко дена преди това с група мои съученици решихме да изкачим върха. Когато имах светлина в очите си, аз съм се любувал на този огромен сапфир. Още тогава съм бил запленен от неговата красота. Виждал съм го обгърнат от прозрачна синя пелена. Зад нея едва се очертаваха скали и смарагдови петна. Моята мечта беше на път да се осъществи, само че съдбата ми бе отнела шанса да го възприема с очите си. Знаех, че този път ще го виждам с душата си. Тези момчета, с които тръгнахме, вече имат внуци, а двама от тях отдавна се намират в отвъдното.
Весели, шумни, напористи, с очакване, ние потеглихме за Балкана. Ще прескоча радостта ни от пристигането на просторната планинска поляна — Узана. Дълго вървяхме по равните гори. Изскочихме на други, високи и стръмни поляни. Наричат ги Коритата. Дали името идва от огражденията на чешмата — те се пълнят от струите на кристални ледени води. Тук каракачаните докарват стадата си на водопой. Пътеката отново ни води през гори. Дърветата са стари, вековни, обрасли с мъх. Едва привечер пристигнахме в хижата. Хижарят и неговата съпруга Лидия Бринцева, която познавах от текстилния техникум, ни настаниха на най-горния ред от нарове в миришеща на одеяла и пот хижарска стая. В трапезарията похапнахме здраво от това, което си носехме. Сред гостите имаше една немска двойка, вероятно по онова време са били от ГДР. Те говореха тихо и спокойно на фона на нашия оглушителен смях и шумни закачки. Ако се подредим по темперамент, вероятно начело ще застанат Иван Калцунев и Христо Банковски. След тях ще бъда аз. Най-тих беше Петко Сираков. Той беше една година по-малък от нас и доста пълен за възрастта си. Тъй да се каже, средно положение заемаше Николай Скорчев. Трябваше да прекратим възбудата си от чистия въздух и ходенето. Май че умората надделяваше. На другия ден предвиждахме да станем много рано, за което поръчахме да бъдем събудени. Отправихме се към своя голям дървен креват и на него се подредихме като риби на тезгях.
Събудиха ни преди изгрев-слънце. В хижата оставихме раниците си, вечерта щяхме да се върнем обратно тук. Някой от нас взе част от храната. Тръгнахме с бърз ход. Предстоеше да заобиколим огромната пропаст на Габровница, която ни дели от върха. Пътят ни минаваше през Пеещите скали. И сега не знам защо ги наричат така. Вероятно те започват да свирят, когато вятърът връхлети върху тях. Слънцето озари върховете на дърветата. Не знам защо това вървене ми се стори доста дълго. Излязохме на равни планински била. Беше приятно и прохладно. Някъде встрани се чуваше звънът на хлопатарите. Пред нас се изправи върхът. Ние го доближавахме. Започнахме да се катерим по него. Наклонът не беше много стръмен. Бе обсипан с по-едри и по-малки камъни, между които от време на време се провираха скали. Зад нас остана алпийската растителност — остра и корава трева, полегнал клек покриваше билото. Чудо е, че между тях пъстрееха нежни цветчета. Стана топло, започна да припича. Вече нищо не ни скриваше от жарките лъчи на юнското слънце.
Момчетата се редуваха да ме водят. На трудните места по двама ми помагаха. Едва ли ще си спомня, но вероятно е имало и случаи да са ме изтегляли. Колкото и успешно да се провирах между камъните, често се спъвах. От тези препятствия и излишни движения започнах да се уморявам. Не е странно. След моето ослепяване аз почти се обездвижих. Не исках да се предавам. Това изпитание беше прекомерно за мен. Ние все повече и повече доближавахме прозрачното синьо небе.