В душата ми настъпваше ново просветление. Поисках удостоверение от техникума, че съм завършил средно образование. С моя брат Петър дойдохме в София. Той занесе този документ в Министерството на просветата. Обяснили му, че не може с него да се кандидатства в Софийския университет, защото образованието ми не е хуманитарно. Такива са били правилата по онова време. Днес от всяко средно училище човек може да кандидатства, където иска. При това идване в София брат ми ме доведе в читалището на слепите. Тогава се запознах с библиотекарката Елена Живкова, с Валя Минчева и Стефка Бакърджиева. За тях и за мен всичко беше любопитно, но това не беше първата ми среща със слепи хора. Аз съм познавал някои от тях още когато виждах. Под ръка водеха чичо Коста Йотевски. Живееше срещу гимназията със съпругата си Евда. Тя е сестра на художника Лазар Донков — създателя на Етнографския музей в Етъра. На чичо Коста Йотевски дължа много. Той ми показа брайловата азбука. Аз съм я виждал на гърба на календарчета, които се разпространяваха, когато учех. Запомних я бързо. Той ми даде плоча, шило и листове. Аз пишех букви, думи, изречения. Не можех да ги прочета. Вече разбирах колко е бил прав Стефан Ненков. Когато председателят на организацията на слепите Иванчо Стефанов беше дошъл да ме покани за член през лятото на 1953 година, ми донесе един брой от списание „Животът на слепите“. Каза ми: „Ти си учен и сега ще можеш да четеш.“ Вероятно той е говорил с моите родители. Такова посещение съвсем не ми беше по сърце. Смятах го за пристигане на погребално бюро. Тази нощ също не можах да спя. Значи вече ме приобщават, значи аз съм вече един от тях. Разлиствах списанието, но нищо не разбирах от него. Всичко се преливаше в една грапавина. Плаках. Колко нощи дотогава не бях спал. Колко нощи тихо в себе си съм ридал. Не исках да го покажа на родителите си. Чичо Косьо Йотевски ми свиреше с акордеон. Искаше да ме насърчи и аз да почна да свиря. Имахме интересни разговори с него. Той беше съвипускник с Кимон Георгиев и Дамян Велчев. Учил е в Русия, във военно училище. Бил известно време военен. Даваше съвети на Лазар Донков как да оформя комплекса на Етъра. Той беше преживял много, ослепял е в късна възраст. Понякога сме били заедно, когато художникът му носеше макети. Дори аз съм опипвал някои от тях. Мисля, че те сега са в Габровския музей.
Един ден отидох с моята леля при директора на Априловската гимназия Цвятко Ковачев. Беше завършил философия. Припомням си физиономията му. Наподобяваше образите на френските просветители. Към това ще добавя неговата манта и сандалите, които обуваше на бос крак. Защо пък съм запомнил тази подробност?! Нещо я е накарало да изплува в зрителната ми памет. Срещата ни стана в градината на гимназията близо до гроба на Априлов. Обясних му с каква молба пристигам. Трябваше да уча и да завърша Априловската гимназия, за да ме приемат в университета. „Да, но вие си имате училище във Варна. Насочи се там“ — ми отговори той. Не знаеше, че там се учи до завършване на основно образование. „Можете да опитате като частен ученик тогава, но ако разреши министерството“.
С тази задача се залови моята съученичка от техникума Веска Досева-Цанкова. Жизнерадостна и винаги усмихната, тя успяла да убеди чиновниците в министерството да получа разрешение. По това време тя беше студентка в София. Обадиха ми се от гимназията, че мога да се явя като частен ученик. Съобщението се превърна в голямо събитие за мен. Ще уча отново! Ще уча отново! В нашия дом вестта беше приета с радост. Големия кръст за моята подготовка пое леля ми Милка. Тя беше учила четири семестъра философия и педагогика. Четеше ми всеки ден. Това ставаше, докато гледаше своя болен син. Понякога е слагала учебниците върху една рамка над печката. С едната ръка ги прелистваше, а с другата бъркаше гозбата, да не загори. Ще си кажете, излишни подробности. Но с нищо не бих могъл по-добре да изразя нейното невероятно, огромно сърце. Тя даде всичко от себе си. Четяха ми и моя баща, брат ми и други. Татко се връщаше от работа, слагаше очилата и вечерите трябваше да посвети на мен. Сега разбирам неговата саможертва. От умора дори заспиваше понякога над разтворения учебник. Милата леля и моя татко! Те са прегърнали лудата ми идея да уча. Вярвали са във възможностите ми. Така на две сесии през юни и септември 1954 година аз положих 32, а може би и 34 изпита, за да премина от осми до десети гимназиален клас. Бяха ми признали в министерството оценките по химия, части от алгебра и геометрия, физика, история. С изключение на рисуването, което нямаше как да го правя, предметите, които взех, бяха от пеене до психология. Последната дисциплина ми донесе огорчение. Получих добър. Тогава беше петобалната система по руски образец. Предстоеше ми последният етап — да завърша и единайсти клас. Докато още се движех в гимназията и срещах десетките млади момчета и момичета по време на моите изпити, аз твърдо знаех, че последния клас ще завърша с тях. Отново помолих директора да ми разреши това. „Да, но не е удобно да бъдеш между виждащите ученици. Ти ще им влияеш, ще ги смущаваш, пък и ти самият ще страдаш.“ Моят отличен успех на положените изпити ми даваше кураж да не се откажа от желанието си. Накрая директорът склони, но ако разреши министерството. Веска Цанкова отново ми помогна, за което й оставам безкрайно признателен. По това време се появи един нов приятел в моя живот — Петър Цокев. Той беше ученик в десети клас, един измежду отличниците на гимназията. Мисля, че Любчо Дойчев го доведе при мен. Той ми четеше учебници по литература и заедно разсъждавахме. Днес е признат журналист и се радва на високо уважение от културната общественост в родния ни град.