Върху дебелите корици на един стар тефтер от фурната на дядо ми Христо Попов изряза успоредни полета. Между кориците слагах листа и започвах да се упражнявам. По онова време ръката ми все още беше сигурна. Моят почерк се четеше в миналото, дори беше красив. Този път обаче понякога сливах думи или букви. Перото ми заораваше. Тогава ръката ми трепереше. Ядосвах се. Рискът беше изключителен. По онова време нямаше химикалки. Трябваше да поискам с молив да напиша темата си. Към това ме подтикваха и капките мастило. И през ум не ми е минавало, че мога да се явя на устен изпит. Това го бях постигнал по-късно за моите съсъдбеници. В днешно време с помощта на компютър един добре подготвен сляп може успешно да напише своята тема. Това би повдигнало критерия и възможността за влизане на хорта с дарби и по-добра подготовка. Толкова съм бил заслепен в своята увереност, че бях си подготвил мастилницата, няколко перодръжки, кутия с подострени моливи. Спомням си, че често им чупех върховете от вълнение. Не знам как са гледали на мен моите близки и съученици — „квесторите“, когато съм им показвал упражненията и написаното. Все ме утешаваха, че може да се чете. Важното е да бъда спокоен и да не бързам. Тогава дойде най-голямата изненада. В навечерието преди отпътуването ми за София на външната врата е позвънил байчото от гимназията. Донесъл някаква голяма диплома. Това беше чудо. Не можех да повярвам. Ръководството на гимназията е направило предложение за мен и още пет мои съученици да получим медали от Министерството на образованието. Боже! Има и справедливост на този свят. Това беше невероятно облекчение за мен. Значи постъпвах без изпит. На другия ден все пак тръгнах с моите такъми. Де да знам, може да са много медалистите, може да има някаква квота. Изпитът трябваше да се състои след два дена.
Когато представихме дипломата в юридическия факултет, ми казаха, че това е достатъчно и ще бъда приет без изпит. И наистина, аз бях втори в списъка на приетите. Пред мен беше Димитър Димитров. Куриозът е, че и двамата бяхме инвалиди, и двамата бяхме медалистите. Той трудно се движеше със своя бастун. Още един път се убеждавам, че в този живот няма случайности. Неговият баща беше ослепял софийски адвокат. Разбира се, станахме добри и близки колеги. Когато четяхме списъка на приетите, бях на седмото небе. Мечтата ми беше осъществена. Имаше друг парадокс. Бяха приети само 29 души през учебната 1955–56 година. В четвърти курс нараснахме на 70. Това беше най-малкият курс в историята на юридическия факултет. След войната са приемали по 2000, по 3000 студенти. Те са слушали лекциите в киносалони. Радостта ми скоро помръкна. При прегледа в университетската поликлиника в документите бе вписан моят физически недъг. Съгласно правилата аз нямах право да следвам. Натъкнах се на нова бариера. От правния факултет ми обясниха, че трябва да подам молба пред министерството, за да получа разрешение. То се намираше в бившия партиен дом. С баща ми се изкачихме по външните стълби и ни отпратиха при заместник-началника на управлението за висше образование. Това беше доцент Беловеждов. Изслуша ни, прие молбата и каза да изчакаме. От мен поискаха гаранция, че ще постъпя на работа. Това беше според изискванията на плановата икономика за завършилите висше образование. Доколкото разбирам, такъв документ съм представил само аз. Вероятно причината е била моето състояние. Чест прави на тогавашния председател на Съюза на слепите Димитър Домусчиев, който без да се замисли ми даде писмо, с което увери Министерство на образованието, че след завършването ми ще постъпя на работа в нашата система. Благодарен съм му за този жест. Макар че по-късно това писмо никъде не се намери в съюзната канцелария и трябваше да направя копие от него в ректората. На това място споменавам времето след приключването на моя стаж в Софийски градски съд през 1961 г.
Чакахме разрешението близо седмица. През това време няколко пъти баща ми е ходил да проверява. Милият той! Неговата отпуска е била винаги прахосвана по грижите за мен. Но и колегите му във фабриката са проявявали разбиране. Все още нямаше резултат. На другия ден беше първи септември. Откриваше се учебната година в Софийския университет. Повече от 2 часа стояхме пред кабинета на заместник-началника. Най-накрая той се появи и носеше разрешението с подписа на неговия шеф. Изпитахме огромно облекчение. Тръгнахме тримата заедно надолу. Преди да се разделим с него на стълбите пред министерството, той се обърна към мен с думите „След пет години ще дойдеш при мен с бастунчето си за работа“. Изтощен ли съм бил, изпаднал в еуфория, аз нахално му отвърнах: „Я камилата, я камиларя.“ Такава дързост не бих си позволил сега, но пак ще кажа, че няма случайности в живота. По-късно той стана професор и ректор на института за чуждестранни студенти. Там моята съпруга беше преподавател. Дотогава на няколко пъти сме се чували, но няма да забравя на едно тържество на института колко весело сме се смели на моите думи.