Грабнахме скъпоценния документ и хукнахме към университета. Уловихме трамвая, тогава едва ли е имало таксита. Пристигнахме в последните минути в канцеларията на правния факултет. Подадохме си документа с изражения на победители и нескривана радост. Служителката с усмивка отговори: „Вие вече сте записани за студент, документът е без значение. Днес факултетният съвет реши да Ви приеме без всякакви други формалности.“ В тоя момент един познат глас се обърна към нас: „О, това ли е момчето, за което е станало дума днес във факултетния съвет?“; беше самият Константин Кисимов, големият артист. Бях го слушал много пъти по радиото. Прегърна ме. Каква е тая съдба! Нанесе ми толкова беди и същевременно ми подава ръка. Даде ми възможност да се докосна до необикновени умове и големи сърца. Аз станах близък на семейството на артиста. Неговият син през втората година ме водеше от моята квартира на „Дондуков“ 61 до университета. Често закъснявахме. Тичахме. За да си вдигна крака на тротоара, казваше: „монте“, когато слизахме: „дезанде“. Ползваше френски език, стана дипломат и посланик в Норвегия. И днес сме приятели с него.
Първи септември 1956 година. Зала 272. Стоях на една банка с другите студенти. Сбъдна ми се мечтата. Всичко ми изглеждаше като вълшебна приказка и свещенодействие. В душата ми нахлуваха сили, надежди. Те отместваха тревогите за неясното бъдеще. До мен беше моят колега Тодор Русев. Нему съм безкрайно благодарен. Живеехме заедно в една квартира на ул. „Джовани Горини“ 20. Четеше ми. Водеше ме. Това не всеки би направил. Съзнавам каква огромна отговорност е поел. Неговият хуманен и морален ангажимент няма измерения. В квартирата при мен идваха много мои колеги, които ме водеха и ми четяха. Аз не можех самостоятелно нито една крачка да направя. Грижите на Тошко поставиха началото на моя път по-нататък. През октомври 2005 година го посетих в дома му. От десетилетия живее във Варна. Приключил беше преди няколко години кариерата си на преподавател в МВР. Посрещнаха ме сърдечно с Атанаска — неговата мила съпруга.
Никога няма да залича от сърцето си бай Ангел Бързев. Така му казвахме, защото беше с около 30 години по-възрастен от нас. Бил е учител в гимназия, кмет в Драма и Неврокоп. Беше напуснал със семейството си пиринския край по политически причини. Пееше в хора на храм-паметника „Св. Александър Невски“. В продължение на две години и половина аз му давах цялата си стипендия. Това му беше и един от източниците за издръжка. Четеше учебници и лекции на магнетофона. Както към него, така и към десетки мои близки, приятели, колеги, съученици, дори съкварталци, ще остана признателен до сетния си дъх. В центъра на тази необозрима верига от добри сърца и топло подадени ръце е момичето на моя блян, майката на нашите две деца. Съдбата ми отне очите. Замени ги със светлината на нейното най-възвишено и благородно сърце в моя живот. Бог я превърна в моя ангел и благослови нашата обич.
Удавникът
Преди 50 години, на 2 август 1956 година се запознах с Венци Свещарова. Беше дошла в студентския лагер на спирка „Почивка“, Варна. Гостуваше на Сабина — нейна приятелка от ученическите й години в Плевен. И сега продължаваме тази дружба. Тя живее през един блок от нас. Със своя съпруг Любомир Пръвчев станаха нашите най-близки приятели. Наистина няма случайности. Двете бяха седнали на скалистия висок бряг, от който се разкрива гледка към малкия залив и морето. Изведоха ме от нашата барака, все още възбуден и смутен. Сутринта преживях едно от най-незабравимите вълнения в моя живот.
Бяха изминали дванайсет дена от пребиваването ми тук. Почивахме заедно с моя състудент Николай Братанов. Не съм го срещал повече от 40 години. Живее и работи във Франция. Родителите му ни бяха съкварталци. Играеше във футболния тим „Академик“. От университета ни дадоха карти за лятната почивка. Той беше непрекъснато с мен. Имаше две групи свои познати в международния студентски лагер. Ние се събирахме с едните и другите. Те ме поемаха, водеха до плажа и връщаха. Често обядвахме и вечеряхме заедно. Плувахме заедно. Бях спечелил доверието на спасителя Любо. Той беше също студент. Водеха ме до ръба на мостика. От него скачах и често плувах сам. Отдалечавах се до предел, от който слушах в далечината смеха и свирките на брега. Те ме ориентираха и аз доплувах обратно. Чувствах се самостоятелен и независим. Всички знаеха, че плувам добре.