Тези редове са написани още през 1904 г. — времето, през което назрява обществената нужда от създаването на училище за слепи у нас. Посятото семе намира благодатна почва и подкрепа в лицето на предприемчивия хуманист и деен общественик проф. Иван Шишманов, тогава министър на Народното просвещение. През 1905 г. в столицата е основано първото учебно заведение за слепи деца. Въведено е задължително основно образование за слепите близо две десетилетия преди да се установи за цялото бъпгарско население. Тази мярка има дълбок смисъл, защото образованието е предпоставка за духовното развитие на слепия човек. Но акад. Пашев ще отбележи още тогава, че за слепия не е достатъчно само общото образование и общата култура и че за него е нужно професионално обучение, изучаването на занаяти и професии, които да му осигурят трудова дейност. В труда на слепия човек, който е в активна и трудоспособна възраст, акад. Пашев вижда централната задача на всяка една обществена грижа. Изтъкнатият лекар винаги е подчертавал, че в процеса на труда могат да се оползотворят умствените и физическите способности на слепия и професионалното занятие ще осмисли живота му. „Няма по-велико нещо в делото на слепия от труда. Трудът е, който му възвръща човешкото достойнство и който преобръща летящото време и скучното бездействие в творчество и щастие“ (1938 г. „Офталмологичен преглед“).
През целия си творчески път той ревностно отстоява тази главна идея на обществените грижи, критикува официалните власти, апелира и се бори за нейното осъществяване.
През 1932 г. в книгата „Проблемите на слепотата“ той ще напише с горчивина: „Тия грижи не са само от личен характер, но обществени и държавни. Те имат за цел да направят слепия самостоятелен гражданин, да му възвърнат човешкото достойнство и да го направят чрез труд способен да изкарва прехраната си. Без тия грижи слепият остава товар на семейството си, обществото и държавата. Ако тия грижи се бяха създали у нас още с откриването на Института за слепи деца, както ние искахме, нашите ослепели от войната, от индустрията и от болестите нямаше да преживяват днес тъй мизерно. Те щяха да станат производителни граждани. Възпитаниците на нашия институт също нямаше да мизерстват днес“. През 1934 г. пак ще отбележи: „Задачата за професионалното образование на възрастните слепи, организацията на труда им и грижите за нетрудоспособните възрастни слепи впрочем останаха неразрешени… Всичко, което ослепява над 16-годишна възраст, е оставено на произвола на съдбата.“
В изтеклите дотогава повече от три десетилетия от началото на века държавата и нейните институции не успяват да намерят средства, за да решат проблема за професионалната подготовка и трудоустрояването. Частната собственост, интересите на капитала и конкурентната борба са обективната преграда, която не позволява в условията на тогавашна България трудът на слепите хора да получи масово приложение и те да бъдат приобщени към общественото производство.
След като не намира подкрепа, акад. Пашев прави сериозен опит чрез дружество „Покровител“, основано през 1922 г., да създаде институт за професионално обучение на възрастни слепи със средства, набрани в „Деня на слепия“ (8 ноември), от някои допълнителни източници и фондове. Организацията пристъпва през 1931 г. към построяване на дом-работилница, която завършва и пуска в действие през 1937 г. (сега сградата на ССБ, ул. „Найчо Цанов“ 172). В него до началото на Втората световна война и евакуацията са били обучавани на кошничарство, въжарство и метларство тридесет и трима души. Макар домът да е имал капацитет, областите и общините не изпращали курсисти поради невежество и липса на средства. Тогава регистрираните трудоспособни слепи са наброявали над 400.
По същото време акад. Пашев предприема енергични постъпки за довършване на Дома на сляпата жена, който се строи от Дружеството на българските слепи и се завършва през 1938 г. За целта се отделят средства от Съюза за обществена подкрепа и набраните суми в „Деня на слепия“. Настанени са 28 млади жени, които се обучават в ръчно и машинно плетене, въжарство и тъкачество. Но извършеното е твърде малко. То представлява само оптимистично начало, без да може да покрие реалните нужди.
За положението на слепите у нас преди Втората световна война можем да съдим по мислите на самия акад. Пашев, изложени в апела му от 1939 г: „Мизерията е много голяма и сцените са покъртителни.“
В периода 1935–1939 г. по настояване на академика се въвеждат карти за подпомагане на бедните слепи. Не навсякъде обаче властите са в състояние да изплатят предвидените минимални суми.
Тежка остава участта на хората, в името на които неуморно и всеотдайно работи големият лекар и общественик.