На 2 август, а това беше и рожденият ден на татко, морето беше прекрасно, топло и спокойно. Около 9 часа пак скочих от мостика. Постепенно заплувах навътре. Около мен се къпеха десетки студенти. Сред тях бяха и доста чужденци. Душата ми преливаше от радост. Слънцето ме огряваше и аз се радвах на златните му утринни лъчи. Гмурках се. Въртях се. Започна да ме доближава някаква лодка. Преди това бяха минали още една или две моторници. За да не ме блъсне, започнах да плувам в обратната посока. Нейните отметнати вълни ме докосваха. Взаимно се отдалечавахме. Тя отмина и аз спрях да плувам. Ослушах се. Никакви звуци не долитаха от брега. Започнах да плувам. Движех се ту вляво, ту вдясно. Вероятно съм правел кръгове. Отново нищо не чувах. Встрани пак минаваха моторниците. Не знам дали отиваха или се връщаха от лагера. Усещах, че времето минава. Гледах към слънцето. Беше се издигнало на хоризонта. То трябваше да ме насочи към брега. По едно време дочух плисък на вълни. Мислех си — там е брегът. Заплувах към него. На това място е имало скали и вълните се разбивали в тях. Доближих ги. Спуснах си краката, за да стъпя на дъното. Те потънаха в плътни, лигави растения. Отдръпнах се рязко. Реших да избера друго място за акостиране. Плувах. Изведнъж почувствах остра болка в крака ми. Беше се схванал. Разтривах го. Продължих да търся брега. Вече не чувах плисъка на вълните. Разбирах, че доста време е минало. Слънцето достигна зенита си. Казвах си — те ще ме потърсят. Усещах тръпки от прохладата. Водата беше топла, но дългото стоене в нея ме охлаждаше. Пак минаваха моторници. Само че бяха доста далече от мен. Бях решил да викам и махам. Движех се в предполагаемата посока. Вече съжалявах за скалистия бряг и страшните водорасли. Да бях излязъл там. Чувах само чайките и далечния шум на отминаващите лодки. Щом превали слънцето, ще се ориентирам точно. След мозъчната ми операция загубих слуха на дясното си ухо. Ехото винаги ме е обърквало. Не бях в състояние да определя пътя на моторниците. Бях принуден непрекъснато да плувам, за да не замръзна. Учудвах се, защо не ме търсят. Съзнавах, че доста дълго време съм във водата. Непрекъснато се обръщах към небесното светило. Започнах да се безпокоя. Защо не идват? Не би могло вече да не са излезли със спасителната лодка.
Вероятно съм плувал в кръг. Изглежда съм се придвижил отново към сушата. Много далеч долових минаващите автобуси. Слава Богу! Отправих се натам. Гребях предимно с ръцете. Мускулите на краката ме боляха. Изведнъж чух движение на плавателен съд. Не много далеч от мен започнаха да ме викат някакви хора. Доближи ме голяма лодка. „Хей момче, да не ти е лошо?“ — някой отгоре ме питаше. „Сигурно му има нещо“ — обадиха се от другата страна, по посока на брега. „Гледаме го от час и половина да се върти в морето. Тъкмо щяхме да се придвижим, за да разберем какво става.“ — това са били думите на двама рибари, които зареждали мрежи. „Ама и ние го гледахме от кораба и затова дойдохме да го извадим“ — обясняваха отгоре. „Какво ти е?“ — питаха ме едновременно няколко души от голямата дървена лодка. Обясних, че напълно не виждам. Изгубил съм се от международния студентски лагер. Отгоре се спусна младеж. Пое ме и ме насочи към вдлъбнати стъпала. Хванах се за тях, но не можех да се надигна. Бях се изтощил. Във водата слезе още някой. Започнаха да ме надигат. Хванах се по-здраво и стъпих на първата стъпенка. Отгоре ме поеха. Изтеглиха ме. Търколих се на палубата. Треперех. „Днес е Илинден. Морето взема жертви!“ — възкликнаха няколко души. „Ще пишем във вестника как сме го спасили.“ Намирах се на рибарската гемия „Свети Петър“. Тръгнала е на весла за поправка. Моторът й бил повреден. „Ще го предадем на офицерския плаж. Оттам ще го върнат в лагера“ — разсъждаваха моите спасители. Те се развеселиха и сърдечно се смееха. По-късно научих, че това са били липованци. Техните прадеди — руски рибари — са дошли преди столетия в този край. Гемията се клатеше. Движението й беше бавно. Няколко души гребяха от двете й страни. Вероятно са имали дълги весла. Парапетите бяха високи и от плътно дърво. Седях ниско. Тялото ми беше премръзнало. Жаркото слънце ме топлеше. Най-после гемията заседна на бряг. Капитанът й слезе с мен и ме предаде на спасителите. Обясняваше весело как са ме намерили. Качиха ме на една моторница. Запознах се с момче, малко по-голямо от мен. Имаше чуждестранно име. Не го помня. Коренът му бил от Унгария. Работел като спасител. Заедно с мен той взе на моторницата две момичета. Тогава разбрах, че е минало 14 часа. Означаваше, че съм бил около пет часа в морето.