Моторът забръмча. Водата зашумя около нас. Движехме се бързо. Обясниха ми, че пътуваме на север към лагера. Едва сега осъзнах какво е станало. Какво ли правят там? Сигурно ме търсят. И така е било. Едва към 13:30 часа видели, че ме няма. Едната група студенти са смятали, че съм с другата. С ужас са разбрали, че не съм в лагера. Вдигнали тревога. Разпределили се. Едни са ме търсили по бреговете, други са тръгнали с лодка и водни колела. Никъде не ме открили. На няколко пъти се разминавали с гемията. Аз съм бил вече в нея. След 15 часа тревогата достигнала своя връх. Възникнало най-страшното предположение…
В този момент лодката доближаваше нашето малко заливче. Бях помолил компанията, която ме придружаваше, да обяснят, че са ми приятели. Завели са ме до Варна… А аз трябваше да се извиня за това, че не съм предупредил. Какви ли не тревожни мисли ми минаваха през главата. Може би още същата вечер ще ме натоварят за Габрово. Щях да се простя с морето. Виждал го бях само на филми и картини. Когато за първи път чух рева му тук от мостика, сълзи капеха от очите ми. Почувствах стихията му. Беше развълнувано. На другия ден се укроти. Моторницата намали своя ход. Плъзгахме се към брега. „Спасе, днес косата ми побеля от тебе!“ — крещеше яростно Любо. Няколко души му изшъткаха… „Любо, прости ми. Виновен съм…“ — объркано и смутено замънках. Няколко души ме прегърнаха и започнаха да ме успокояват. Кашата, която забърках, ми отне ума и дума. Водеха ме по стълбите нагоре. Правех всичко машинално. Накрая се опомних — бяха ме завели в столовата. Затича се една от леличките и ме прегърна. „Всички знаехме вече, че си се удавил!“ Наизскочиха и други от кухнята. Още когато се изкачвах, усещах, че ме прекарват между пътека от хора. Целият лагер е бил излязъл навън, за да види какво става. Леличките започнаха да пренасят чинии с пълнени чушки. Изведнъж се почувствах толкова гладен, че забравих гузността си. Ядох, ядох. Не знам колко порции са били. Лелките ми се радваха и ме насърчаваха. В този момент дойде и седна до мен Пино. Така наричахме Николай. Сложи ръката си върху моята. Мълчеше. Какво ли е преживял? Дали не е съжалявал за поетата отговорност…
Тръгнахме към бараката. В нея наровете бяха на два етажа. Трудно ми е да си спомня колко момчета сме се побирали в нея. Настана голяма аларма. Със закачки и смях започнаха да ме разпитват. Каква ли версия съм обяснявал… Вероятно съм казал истината за моето загубване. Нито те, нито аз можехме да заспим. Денят бе превалил. Макар често да се бях топил във водата, усещах изгаряне около врата. Раменете ми пареха. Добре бях прегорял на слънцето. Помолих да ме изведат. Следобед край високия бряг винаги имаше свеж вятър. Сложиха ме до Сабина и нейната приятелка. Моята история вече е била разказана. Гласът на Венци буквално ме галеше. Тя говореше сладко и мило. Някакво чувство ме измъкна от кошмара. Преодолях срама си, вината си. Изпитах вътрешна сила, сякаш най-после съм преодолял нещо много страшно. Дори се понапъчих. В мен запълзя скрита удовлетвореност. Не, не приличаше на гордост. Осъзнатата ми вина все още ме държеше в прегръдките си. Очаквах наказанието си. Разбира се, такова нямаше…
През студентските ми години винаги със смях се връщахме към моето удавничество. Ама то наистина е било такова. Влюбих се във Венци. Отвори се нова страница в моя живот. По-точно, 2 август 1956 година преобрази моя живот.
Август 2006 г.