Съдбата ми се усмихна през юли 1962 година. Бяхме се сприятелили с Георги Бодаков. С него и още трима души от физкултурно дружество „Септември“ се отправихме за Видин. В групата имаше дама, завършила ВИФ, плановик от някакво предприятие и техник в една кооперация.
За Георги бих искал да кажа, че спортът го увличаше. Имаше увредено зрение, но то не му пречеше да се ориентира добре. Природно интелигентен, с блага усмивка, винаги прегръщаше някаква нова идея. Запознахме се в предприятие „Успех“. По това време бях юрисконсулт там и председател на физкултурния съвет. Отговарях за спорта в районната организация на слепите. Истинският двигател, който проявяваше инициативи, беше Георги. На него му давахме някакъв хонорар, за да движи задачите. Има една интересна история, която ми е разказал.
Бил кошничар в софийското предприятие. Един ден след банкет си играели с върбовите пръчки, борили се и са ги размахвали. Счупили няколко дамаджани. При един от ударите съборили портрета на Сталин. Това от партийното и административното ръководство се преценило като поругаване на бащата на народите и заточили Георги Бодаков в габровския клон. Още по-комичното е, че тия, които останали, по двама стояли пред портрета, за да изразят почитта си. Това е било в края на 1957 година. Изтекли са повече от 22 месеца след историческия февруарски пленум на Хрушчов.
Георги Бодаков е роден в София. Неговите братя Пееви са големи и известни музиканти. Свирили са в страната и чужбина. Самият Георги е свирил на акордеон, но, както се шегуваше със себе си, Бог не му е дал дарбата да бъде като братята си; накарал го да се занимава с физиката на другите хора. Той беше организирал за слепите плуване в Централната баня, където тогава имаше плувен басейн. Там ходехме два пъти седмично, тренирахме и правехме състезания. Когато затвориха банята, Георги продължи тази дейност в басейна на стадион „Спартак“. Беше вече завършил курс за физкултурен организатор. Работеше като спортен инструктор в едно предприятие на виждащи. Имаше вече семейство с две красиви момичета, а всеотдайната му съпруга Любка преподаваше физика. Той не се откъсна от нашата среда. Продължи с нас тренировките по плуване. Бодаков беше великолепен шахматист. Представяше слепите от София на национални състезания. Винаги водеше по двама от нас. Умееше да се шегува, разказваше забавни случки. За жалост напусна този свят през 2000 година.
Не можех да започна своя спомен, без да опиша жизнерадостния характер на Георги Бодаков. Смеехме се във влака по пътя за Видин. Вълнувахме се. Още с пристигането нашата група се отправи към кея. Описваха ми румънския бряг, акостиралите лодки, минаващите параходчета. Преспахме в хотела близо до реката. Трудно ми е да си спомня сега около какво се въртяха нашите разговори вечерта в ресторанта. Неизбежно са попитали Георги дали действително имам възможности да преплувам. По някое време на чашка директно ми зададоха въпроса.
На другия ден около кея се стичаха групи от участници. По онова време на мода беше масовото преплуване на Дунава. Рекламираше се чрез масмедиите и спортните дружества се надпреварваха да изпращат плувци. Тази кампания беше в разгара си. Отговорниците съставиха списъци и проверяваха хората си.
Натовариха ни на корабче. Вероятно сме били 50–60 души. Мнозинството бяхме от София. Най-големите групи идваха от „ЦСКА“ и „Левски“. Моторът забръмча и ние се отлепихме от видинския бряг. Всички възбудено говореха и се смееха. Доближихме пристанището на Калафат. Корабчето пусна котва близо до кея. Капитанът и други организатори дадоха последни указания. Заедно с останалите плувци и ние петимата застанахме на мястото, от което да скочим в реката. Георги неотлъчно беше до мен. Водата се плискаше под нас. Беше мътна, сиво-кафява. Дълбочината позволяваше да се хвърлим надолу с главата. Изплувахме. Групичката беше около мен и всички ме насочваха. Далече от нас се чуваха другите. Вероятно сме преплували около стотина метра, когато трябваше да намалим темпото. Срещу течението се движеше моторен тласкач. Сирената му ехтеше. Пред себе си тикаше няколко шлепа. Шумът му беше силен и вълни започнаха да ни заливат. Изчакахме. Вероятно сме били недалеч от него. Отмина. Ние продължихме към българския бряг. Достигнахме талвега на реката. Водите шумяха и ни увличаха. Трябваше да гребем повече надясно. Течението ни отнесе доста надолу. Денят беше слънчев, водата — топла. Георги ми обясняваше, че остава малко. Все още петимата, макар и разпокъсани, бяхме заедно.