Не зная колко време сме плували. Вероятно около час. Мислех си за изтеклите години в моя живот, за следването, за моето изгубване във варненския залив. Изпитвах радост, че мога да бъда равен с другите. По нищо не се отличавах от тях в реката. Едновременно плувахме, едновременно се радвахме на това незабравимо преживяване. Бях благодарен на Георги, че прие да бъдем заедно и пое риска да ме придружава. Знаех, че винаги ми е вярвал. Какво ли е било на това място преди хиляди години? Дали върху гърбовете на конете си са преминавали племената, дали на лодки? Или са плували като нас? Тези могъщи води не са били преграда за тях.
С Бодаков излязохме на около 100–150 метра южно от точката на пристигане. Стъпихме в тиня и камъни. Заедно с още неколцина се отправихме към импровизирана трибуна. Поздравяваха ни. На всеки от участниците поднасяха грамота и значка. Едва тогава разбраха, че аз бях единственият сляп между всички. В този момент сигурно съм изпъчил гърди и съм се поласкал. На мен ми стига само една сламка за такива неща. Бях току-що навършил 28 години. Спомням си, че когато се връщахме с влака към София, в купето бяхме отворили някаква малка бутилка алкохол и празнувахме, моите нови познати гледаха на мен с други очи.
След една година, през 1963, придружавах главния редактор на руското списание „Жизнь слепых“, историка Виктор Першин. Отивахме към вилата на Петко Стайнов във Владая. Заведоха ни с колата на Съюза на слепите. Уговорката беше направена от предния ден. Много мислих какво да поднеса на големия композитор, когото вече познавах. Единственото, което ми хрумна, беше да взема значката си от преплуването. Грамотата все пак си запазих. Посрещнаха ни Стефанка и Петко Стайнови. Домакинята предложи сладко. Изчаках разговорите с гостите и преди да се разделим, извадих значката и я подадох на композитора. Избухна весел смях. „Защо ми я даваш? По-добре я запази. Аз нямам намерение да се топя в Дунава“. „Петко, той е мил и ти трябва да я приемеш“. Така значката ми остана във Владая. А грамотата ми кой знае къде е сега. А Дунав? Дунав е в душата ми. Усещам го около тялото си, усещам движенията си в него. Това ми припомня за голямото плуване в живота, което трябваше да измина.
С въже през Ню Йорк
През май 1992 година в сградата на Съюза на военноинвалидите на ул. „Солунска“ основахме Бегови клуб „Ахил“. Той е част от веригата спортни клубове за хора с увреждания с централа в Ню Йорк. Ръководителят й бе г-н Ричард Траум. Той е инженер-химик, работил е в голям концерн. При катастрофа е счупил краката си, единият от които беше с голяма протеза. Волята му да спортува го е довела до идеята да изгради тази организация за Америка. По-късно се основават клубове в Европа и в Азия. През 1991 година Ричард Траум е посетил България. Разяснил е целите и задачите на клуба. Поел е разходите на двама представители от София за своя сметка.
Седалището на българския клуб „Ахил“ беше в Съюза на инвалидите. Постепенно той придоби популярност. Възможността човек с увреждания да участва в международния нюйоркски маратон беше невероятен шанс. Централата поемаше престоя там. Участниците само трябваше да потърсят свой спонсор, който да покрие пътните до САЩ. През 1992 и 1993 година клубът изпрати 15 души. Получихме покана за Двадесет и петия международен маратон през 1994 година. Имаше кандидати, които вече бяха ходили по един-два пъти и ръководството прие принципа, че трябва да се даде възможност на нови участници. Така аз попаднах сред тях. За да бъда искрен, е нужно да поясня, че бях председател на клуба. Тази ми позиция вероятно е облагодетелствала колективното решение. Благодарен съм на ръководството на клуба, на федерацията за спорт на инвалидите, понастоящем с наименование Национален параолимпийски комитет. От федерацията заплатиха билета ми за самолета. Клуб „Ахил“ имаше участие в различни спортни прояви. Някои от тях бяха организирани от федерацията по лека атлетика, от Олимпийския комитет, от БСФС. До нашето заминаване в Ню Йорк бяхме участвали в маратона на София, на „Олимпийските надежди“ в Банкя. Клубът организираше свои годишни бягания. Членовете му бяха на колички, с двигателни и ментални увреждания, с нарушения на зрението. В него членуваха и напълно здрави лица, спортисти или родители. Обикновено те ни помагаха. На по-голямата част от тези прояви аз съм бягал с придружител. Водеха ме с въженце. Придружавали са ме доц. Каранешев от Спортната академия, инж. Сашо Христов, Златка Скендерска, треньори и други мои приятели от клуба. Заради увредения ми слух моята позиция беше отдясно на водача. Не съм изминавал повече от 10 км. Целият или половината маратон се пробягваше от младите и от участниците с инвалидни колички. Нашите състезания се превръщаха в малък празник на духа. Сърдечно поздравявахме тези, които преодоляваха дългите разстояния. Клуб „Ахил“ е единствената спортна организация, която е изпратила повече от 100 души с увреждания в САЩ, Канада, Испания, Швейцария и на други места.