Истина ли е това, че бях изминал 42 км и 195 м? През юли бях навършил 60 години, а само преди 3 години — отслабнал повече от 20 кг. Моята съпруга и приятелят ми Георги Бойчев ме придържаха по стълбите към кожната клиника на Александровската болница. На всеки две стъпала спирах, за да си почина. Трябваше да постъпя за лечение от страшна хроническа болест — пемфигус вулгарис.
Аха, оставаха последните 200 метра. Ники ме подкани: „Хайде сега да ги бягаме.“ Трудно ми беше, задъхвах се. Ударих го на лек тръс. Отвсякъде се сипеха викове. Главата ми шумеше. Още малко, още малко, пред нас е финалът. От очите ми капеха сълзи. Значи минах маратона. Не си спомням в кой миг прекрачихме линията. Някаква дама ме прегърна и през главата ми сложиха лентата с медала. Окачиха медал и на Ники. Двамата се прегърнахме. Бях безкрайно благодарен на Ники. Имах чувството, че залитнах и той ме задържа. Прииждаха финалисти и отминаваха. Ние се изтеглихме встрани. В една палатка ни дадоха храна и напитки. Пипнах глезените си. Бяха подути. Мускулите ми трепереха. Бях щастлив, много щастлив. Не вярвах, че и такова чудо съм преживял в моя живот. Половин час по-късно се срещнахме с другите участници от нашата група. След моето падане и намаляване на темпото сме били на разстояние 15–20 минути пред Златка и Красимир. Станко и Веска ни намериха. Те бяха финиширали далеч преди нас. Едва в хотела се срещнахме и със Стоян. Всички си легнахме в стаите.
На сутринта едва успях да вкарам краката си в обувките. Вървях, куцайки. Смених стаята си. Дадоха ми удобна, голяма. В нея се събирахме. На следващия ден цялата група отидохме в българската църква „Св.Св. Кирил и Методий“. Седнали на банки, изслушахме службата. Пееше малък хор от българи, които живеят в Ню Йорк. Негов диригент беше Николай Колев. Там се запознахме със свещеника и митрополит Йосиф. В помещението за празници разговаряхме с мнозина българи. Те милееха за България, разпитваха ни и се отнесоха с голямо уважение към нас.
През дните до нашето отпътуване посетихме Статуята на свободата, Емпайър стейт билдинг. Със Стоян се разходихме по Сентръл парк и разгледахме Националния природонаучен музей. В една от залите му беше сглобен прочутият скелет на огромен динозавър. Пак в Сентръл парк бягахме в памет на Фред Тери. Когато той осакатява от рак в костите, прави голяма кампания в Канада за събиране на средства за изследователски фонд. Тръгва от Атлантическия към Тихия океан. Най-напред се движеше с протеза, а после продължи с количка. Мисля, че пробягахме 6 км. С нас беше и Ричард Траум. На финала говориха майката на Фреди и канадският посланик. Те подчертаха неговия пример и хуманен подвиг да бъде призовано човечеството в борбата срещу коварната болест. От върха на Емпайър билдинг чувствах диханието на града. Отвсякъде прииждаха звуци и характерни шумове. Описваха ми пристанището. Виждаха се съседните небостъргачи; кулите-близнаци, които на 11 септември 2001 бяха сринати от терористичен акт.
На черно-бял филм съм виждал картини от Ню Йорк. Кадрите бяха правени откъм океана. Виждаше се Статуята на свободата на фона на високите здания. В друг филм съм гледал нощния Ню Йорк. По небостъргачите пълзяха светещи реклами. Спускаха се като светкавици. Сега аз бях в реалността. Разхождахме се по Бродуей. Светлините бяха многоцветни. Това е улицата на театрите, на художниците, на хората на изкуството. Групата гледаше часовника на Таймс скуеър. В навечерието на новата година площадът се изпълва от десетки хиляди хора, които гласно отброяват последните секунди на годината. Ню Йорк беше моята мечта и тя се сбъдна. Шишарката и медалът стоят при сувенирите ни.
Летяхме за България. Описваха ми изгряващия ден. Помъчих се да си представя многоцветната палитра на зората. Очите ми не я виждаха, но сърцето ми я възприемаше. Зад мен остана преживяване, което никога няма да забравя.
Веруюто Левски
През живота си човек се среща с безчет хора. Едни отминават бързо, други му остават близки. В сърцето намират място семейството и приятелите. Паметта закрепва техните образи. И след години, когато вече не са сред нас, продължават да живеят, да съветват или оспорват, да съдят или подкрепят. Съзнанието само неволно ги вика. Те ни спохождат в сънищата, те са неотделими от нас. Тъй е и с паметта на цял един народ. Тя е съхранила образите на своите най-свидни и незабравими чеда. Отбирала ги е от поколение на поколение като цвят от цвят, за да изплете венеца на националното самочувствие и гордост.