Хиляди заглавия, десетки хиляди касетки пътуват из цялата страна. Безценното богатство навестява и най-далечния дом, буди надежда и решимост.
Слепотата е присъща на живота. Причините за нея са много — биологични, социални… Вероятно ще има слепи и през следващия век на научно-технически прогрес. Вече се явяват и ще се явяват по-съвършени електронни средства с приложение на лазерни лъчи за съхранение и предаване на информацията. Това ще даде възможност от някакъв център посредством телефонен кабел, радиомагнитни или от друго естество вълни да се получава озвучен текст вкъщи или на работата, сред природата или в космическото пространство.
Едно е сигурно — успоредно със забързаното движение напред все така неизменна ще остане жаждата за повече знания, за правото да подбереш любимото четиво. Защото ако очите ни не виждат, то умът и душата ни никога не трябва да остават слепи. Нека се преклоним пред това неугасимо стремление към светлината, пред онова вътрешно духовно зрение, което подхранва нашата сила и борба за утвърждаване!
Съветският психолог Виготски е писал, че слепотата, преди да бъде преодоляна физически, ще бъде победена социално.
В нашето хуманно общество това е действителност. Хората без зрение учат и работят с успех, свързват се по-дълбоко с духовната култура на народа.
Дени Дидро е казал, че хората престават да мислят, когато спират да четат, и ако тези думи свържем с мисълта на Декарт: „Мисля, значи съществувам“, ще имаме пълното основание да направим аналогия и да кажем високо: Днес ние можем да четем — значи живеем!
Списание „Зари“ бр. 5, 1986 г.
Страдание за недостижимото
Имам приятел от ученическите години. Пътувал е в много страни. Стигнал е чак до Япония и Бразилия. Дълго ми е разказвал за паметници, сгради и музеи, за картини от изложбени зали. Сега често разглежда цветните си диапозитиви. Измъчва го една неосъществена мечта — да посети Флоренция — прочутия град на средновековните италиански майстори. И все пак той е в състояние да се любува на тяхното изкуство от илюстрации, албуми и филми.
Когато минавам по „най-просветения“ български площад „Славейков“, аз също се измъчвам. Там са изложени стотици книги. Една болка пробожда душата ми. Колко мъдрост, знание и красота остават недостъпни за мен, а и за всички лишени от зрение хора. Така е и с реката от филми, които се разливат по телевизионните канали… Всеки ден чувам съобщения за открити изложби, премиери на филми, пиеси и концерти. Съвременникът ми не може да обхване това изобилие от покани поради липса на време, пари или друга причина. Но той има възможността някой ден да види картини, изложени от български или чуждестранни художници, да разглежда като моя приятел албуми с творби на Леонардо или Микеланджело, да се вълнува от филмите на Спилбърг. През свободното си време застава на малкия екран, този благословен прозорец към света, който може да го отведе от базиликата „Свети Петър“ до очертанията на най-отдалечената планета Плутон. За него телевизията е онова чудо, което днес съчетава и пресъздава всички изкуства. А те могат да бъдат възприети само от този, който е изградил в себе си душевна нагласа да приеме красотата в сърцето си. Непросветените очи ще виждат само камъните и контурите на сградата. Те никога няма да се насладят на нейния архитектурен стил, който ще те накара да се извисиш до духа на пластичните й фигури и форми.
Човекът е творческо същество. Той допълва природата с красота, която го прави по-съвършен и по-добър. Творчеството е свързано с хармонията на сетивата. И ако отпадне най-важното от тях — зрението, едва ли останалите биха могли да компенсират и възстановят хармоничното цяло.
С разширяване на знанията ми у мен се разгоря един неугасим конфликт. Той се свързва с обективната невъзможност да видя загадъчната усмивка на Мона Лиза, танца на умиращия лебед от балета на Чайковски, статуите на Фидий, Дисниленд и още, и още… стенописите на сина ми. Те могат да бъдат описани, но истинското съзерцание на картината или на изящните движения преминава през очите.
Понякога съм се питал доколко душата ми може да създаде свои рецептори и механизми за възприятия към света на изкуството. Та нали то се намира не толкова в самата творба, колкото в отношението към нея, в предизвиканата от нея емоция. Така с годините започнах да се задоволявам с идеята за конкретната творба, с нейното вътрешно осмисляне.