На сцената на театъра в родния ми град беше окачена емблемата на изкуството — съединени в едно маска, лира и палитра. Питам се какво от този символ остана достъпно за мен. Аз мога да възприемам поезията и литературата, словесната игра в театъра, в предаванията по радиото и телевизията, но ми липсват от сцената образите и мимансът. Това не бих казал за оркестъра. Музиката ми остана единственото непосредствено възприятие.
Чел съм, че се правят опити в някои страни да се озвучат филми с описание на картината. Освен в телевизията и киносалоните подобни обяснения могат да бъдат получени и в изложбени зали. Там се допуска и опипване на скулптури. В ръцете ми е жив споменът от пластичните фигури, които съм докосвал в музея „Пергамон“ в Берлин и в кралския дворец във Варшава — превърнат в национална галерия.
На една лавица в дома ми стои малка мраморна скулптура на девойка, изваяна от Китка Делибалтова, за съжаление вече изгубила зрението си. Понякога я докосвам. Тогава винаги допълвам някаква черта в образа и загатнатото движение. Тази малка фигура, мелодиите на Моцарт, благозвучието на Павароти или драматичният глас на Константин Кисимов са звездици от моя вътрешен космос, който искам да изпълвам със светлината на изкуството — толкова изстрадано и жадувано, тъй далечно и близко за мен. Близко, защото в моето детство и юношество съм имал дарбата да рисувам. В прогимназията съм рисувал заедно със скулпторката Ива Хаджиева и с Христо Явашев — знаменития художник и майстор на опаковките. Блажени са тези, които сами създават изкуство за другите. Другите, към които принадлежа и самият аз. Тези, които освен усилията за преодоляване на ежедневните нужди, посягат към книгата, компактния диск, видеокасетата… Защото само с хляб не се живее.
1996 г.
Гласът
Моята пролет е свързана с идването на славеите. Когато чуя тяхната песен, разбирам, че тя е тук. Птиците — тия Божи създания, чиито многобройни гласове чувам в полето и гората, край морето, навсякъде. Вкъщи котката мяучи, кучето скимти или лае. Искат нещо. Ревът на лъва, на тигъра, на другите животни в зоологическата градина са ме впечатлявали. Викът на делфините ме е поразявал. Сред цялата тази хармония от звуци има един глас, облечен в реч от Бога и природата, от оная непозната мисия, която му е възложила безкрайно много роли. От гальовните думи на мама, надвесена над детската постеля, до желязната воля на командира или виковете при атака. Това са все гласове на онова същество, което е надарено с разум. Човешкият глас, това чудо, което се превъплъщава в най-различни нюанси и разкрива вълнението в душата. Така, както е маска лицето на обиграните картоиграчи, така е равен, снишен гласът на дипломата. Но аз бих искал да слушам онзи глас, звучен и очарователен, на девойката, на красотата, която се лее от сцените, изразена и в усмивката на Павароти или Гена Димитрова. Гласът е творение, което омайва като картината, като флейтата. Може би сред всички музикални инструменти, дори преди цигулката, на върха е той. В него може да се разгадае не само обич или омраза, безразличие или самочувствие. Формата му може да бъде крясък, зловещо заклинание или кристално чисти и благи звуци на нежност и гальовност. Казват, че очите са огледалото на душата. Гласът вероятно ще бъде нейните сребърни звънчета или оръдейните залпове. По стълбицата на нашето развитие човешкият глас се е превърнал в реч. Това велико средство на общуване ни свързва. То е навсякъде около нас. Чуваме го при среща, от екрана, на улицата, на обществени места. Какво е човешкият глас!? Не, не става дума за гласните струни и за онези трептения, които го образуват. Те са заложени в животните, в звука на вятъра, във вълните на морето. За мен човешкият глас е нещо друго. Той е обективирана или скрита мисъл, струна на съвестта или безсрамието. Гласът е двойнствен, външен и вътрешен. И все пак на всичките езици по света неговата тоналност е еднаква, при скръб и радост, при страх и ужас, при нежност и любов. Гласът на човека е онова, което ни омайва и грабва, без което е невъзможен живият език на хората. Когато отваряме книгата, ние пак чуваме гласа на нейния творец. Човешкият глас е трептение от диханието на земния живот и безкрайната вселена.
Ще се допълваме до края
Предизвикателството да участвам в конкурс е също един опит да опозная себе си. От житейския си път разбрах, че човек сам за себе си остава една невероятна загадка. Сигурно и известният руски философ Николай Бердяев ще потвърди, че самопознанието продължава през целия живот. Безкрайно съм се учудвал на моите собствени постъпки, мотивирани от воля или безволие. Дори тези редове са необмислено дръзновени. Това идва от съблазънта пак да проверя себе си. Нямам необикновени прозрения, с които да смая света или дори вас, които ще продължите да четете. От години търся себе си, философския камък на моето битие. Оплитал съм се в съмнения и вътрешна борба. За жалост не във всичко откривам границата между доброто и злото. Питал съм се дали в моето лутане не ме е изгризала завистта, дали съм укорявал генетичния си код, задето слънцето не ме е близнало в мига на сътворението ми. Ние, хората, не сме си равни — едни се раждат грозни, други — красиви. Едни идват на тази земя с ум и дарби, други — с глупостта и тъпоумието си. Едни се раждат в коприна, а други са паднали направо върху сламата. Всички тръгваме по широкия друм — кой с кръста си, кой с рога на изобилието. Едничка само смъртта ни изравнява.