(Този текст е прочетен пред Седемдесетия конгрес на слепите есперантисти в Белград през 2004 година.)
Оптимистични вопли
Започвам с добре познатото терзание пред белия лист. Една любезна покана от в. „Кураж“ и ето ти нова тревога на духа. Да изразя спешно онова, което съм замислил отдавна… Подсещам се за един случай с Луначарски. Бил поканен от червеноармейски офицер да изнесе беседа върху революционното изкуство. Когато го изпращал след събранието, офицерът изразил възхитата си с думите: „Та Вие кога успяхте да се подготвите така добре!“ Впечатлил ме е отговорът на тази знаменита личност, за която вече не е модерно да се споменава: „За тази беседа съм се подготвял през целия си живот.“
Едва ли ще постигна същия резултат върху моите няколко листа, но искрено желая да се „разголя“ пред читателите на вестника.
Това, което се е загнездило в душата ми, тлее и напира в нея, остро ме измъчва. Нали вече споменах за тревогата на духа! За нея искам да пиша. За оная неугасима битка, която се е разпалила в тялото. Не, по-точно то е обвивката, която стяга огъня в душевното налягане. И ако от време на време защитните клапани на нервната система не се отварят, ще се взривя.
Не бързайте с извода. Почакайте малко. Не ми казвайте нормално е, всички живеем така. Тичаме за хляба си, вредом сблъсъци, по пътя ни — нагнетяване до изблик. И какво? Да, но вие можете да тръгнете по улицата ей така, свободно, и да се реете в пространството, докато се успокоите и забравите за дразнителя. Или по-просто — да прелиствате вестниците, да намерите в библиотеката най-подходящата за настроението ви книга, да прехвърляте албумите, да гледате филм… А какво става с онзи, който е зависим от обвивката си? За кой ли път ще я проклина, че не може да се измъкне от нея, да избяга вдън гори тилилейски и да потърси в себе си точката на онова равновесие, което тъй горещо препоръчват психолозите, лекарите, писателите, философите…
За съжаление човек не се ражда равен със себеподобните си. Нито в биологически, нито в социален смисъл е равен. Едни са физически и умствено надарени, други — недъгави или грозни. Едни се отглеждат в кордели, а други — ако оцелеят върху сламеника. Нюансите са безкрайни като света.
Дали от моя гледна точка на обиден от природата човек, но си мисля, че да бъдеш пленник на собственото си тяло е един от най-жестоките варианти. Да не можеш да го преместиш в пространството, да чакаш винаги ръката на ближния, да изгаряш от мъка и яд, че не си способен самостоятелно нито една крачка да направиш в непознато място, количката ти да застане безпомощно пред високия тротоар или пред стълбата… това ли е битието?
Според Жан Пол Сартр екзистенциалното равнище те отделя от Аз-а, забравяш за мъките си, ти си на нивото на ежедневните дейности, които не ти оставят време да се замислиш върху същността си. Да, така е, ако имаш всичките сетива и собственото ти тяло беше най-съвършената машина, за да постигаш хилядите ежедневни цели… Нещата са много по-дълбоки. Всяко препятствие е едно напомняне, всяка невъзможност за осъществяване на най-просто действие, е една болка. Тогава как да се забрави истинската сьщност — че ти си просто обречен да страдаш, да се примиряваш с всичко, което те заобикаля! А този сблъсък ражда хиляди, хиляди пъти ражда противоречия в душата. Ти си вътре, много вътре във вечния конфликт между стремеж и можене. Ето, докоснах се до най-интимното: Кой Си, какво можеш, каква е мисията в живота ти? Как ще постигнеш равновесието, онова жадувано спокойствие, което ще те направи мъдър и щастлив, очистен от невъзможните амбиции и вътрешни страдания? Колко човешко е всичко това! Та нали такива въпроси си задава всеки нормален човек.
Странно, като рефрен, като тъпи и глухи удари на съдбата се връща една мисъл: „Ти не си като другите.“ Всяко твое мръдване е едно усилие, физическа болка, която трупа пласт след пласт, прави утайка, огорчава радостите ти, стяга душата ти и се питаш дали цялото това натрупване не те деформира, извиквайки гняв и омраза, завист, злоба и агресивност, или избираш позицията на мекотелото — да си обезличен, по-нисък от тревата, вечно отстъпващ, и съгласен, за да изпросиш нужната ти помощ и да оцелееш. Животът е всъщност едно приспособяване, оцеляване спрямо себе си, семейството, близките, социалната среда… В такива форми ли трябва да се отлее твоето поведение?! А сега викай неволята — възпитание, знания, опит и най-вече онова желязно затягане вътре в тебе, за да издържиш.