Нелсън Мандела четвърт век преживя сред стените на затвора. Устременият му дух към свободата е подгрявал в най-висока степен волята му за борба. Пред нас е примерът на един прекрасно осъществен идеал. Но как да стане с онези стени, които не са Берлински и никога няма надежда да рухнат, освен с последното потропване на буците пръст? Как да разположим духа между стените на своя телесен затвор и с каква вяра да гледаме навън? Да си самовнушаваме оптимизъм? Да бягаме от себе си, да тичаме из лабиринтите на съзнанието си като побъркани, за да открием пролука, спасителна и светла, глътка пространство, илюзия за сила и вдъхновение?! Дюма пише, че страданието като крилете на орел издига високо човека. Ницше вижда в оздравяването висша наслада след болката, неповторимо благо на духа. Това би ли могло да ме утеши? Аз страдам, че не мога да видя „Джокондата“ на Леонардо. Ще заменя ли това страдание с „Мона Лиза“ на Нат Кинг Кол? И къде е ключът на опиване и вътрешна наркоза, които ще съборят стените и преградите? Не мога да изхвърля тялото си, колкото и да го проклинам. В него съм аз, единственият, неповторимият, с всичките ми терзания, грехове, жажди и болки…
Думите на Еклесиаст са се забили в мен като табела: „Който трупа знания — трупа печал.“ За кой ли път се питам защо не останах невежа. Невежа, който да не познава сътворението, дори и капчица от необятното. Какво от това, че познавам последиците, страшните последици от окованото ми тяло и дух! Не е ли по-честито от мен онова сляпо каракачанче, което срещнах в Стара планина да се придвижва с гегата си между камъните на поляната под Мазалатите? То подсвиркваше на овцете си и се вписваше съвършено в красотата на природата. Питам се дали са му липсвали едрите нощни звезди или сапфирените сияния на върховете. Хлопатарите, кучешкият лай, топлото мляко — не са ли здравата земя, на която стои и не го ли правят те духом силна, доволна от живота натура?!…
Някога един мой приятел на количка, вече покойник, ми казваше: „Не мога, убива ме погледът на другите по улицата.“ Глупаво го утешавах: „Ами ти не ги гледай!“ А той можеше ли да се прави, че не вижда? Как да напипаме тази формула, чрез която да се правим, че не сме ние?
Спасението е във вършенето на нещо. Нали клин клин избива. Ангажираното внимание е вече едно самозабравяне. Милиони съвети има как да не обръщаме и въртим всичко около себе си, което поражда егото в различните му „изми“. Изумително интелигентна музикантка ме порази със своята мъдрост: „На своето ослепяване аз гледам като на една мисия в живота си.“ Чудесно откритие, за да бъде постигнато бленуваното равновесие! Това прозрение е най-близо до човешкото достойнство. Защото недъгът може да бъде и средството, което да предизвика милосърдието или да се експлоатира користно, както това е със застаналите днес пред Шератон хроми.
Здрав дух, здраво тяло! А в болно? Силният дух ще лекува ли тялото? Те са заедно свързани и животът е в цялото. В тяхното единство. Затова често се вкопчвам в духа и се мъча като прииждащ поток да възбудя адреналина в кръвта. Подскачам и се хващам за въображението. Минавам с милиардите слънца през „черната дупка“ и ако не потъна съвсем в нея, се пренасям на Мусала. Там е свежо, чувства се просторът и пак съм близо до космоса, моя космос, за който пише Уолт Уитман. Заменям свободата на тялото със свободата на духа и пак се гмуркам в него, защото той е безкраен като космоса. Жив съм, светът е в мен и аз съм в него, до безкрая…
Сега вече започвам да приличам на другите и разбирам защо Хайдн и Моцарт преди векове са знаели, че ще слушам техните хармонични звуци, писани за мен. Когато слушам божествения глас на Гена Димитрова и цялото ми същество е погълнато от него, забравям за недъга и страданието, за несъвършената си обвивка. Казвам си, добре че я имам, колкото и нестандартна да е тя. На този свят има и красиви мигове, за които си заслужава да се живее. Тези мигове не са малко. Те извират от любовта и обичта, от литературата, изкуството, от приятни занимания, от постоянно удовлетворяващия труд… Те са буквално толкова, колкото е и страданието. Важното е да се научиш да ги слагаш на везните.
Вече не се питам кое повече ми е навредило в моя дълъг живот — слепотата, която обхваща 42 години, или характерът ми. Безусловно — последното. Нали древните гърци казват, че той е съдбата. Щастливият характер има и щастлива съдба. Надписът на Аполоновия храм в Делфи „Човече, опознай себе си!“ е едно от най-великите правила, чрез което ще намериш своето място в света и в живота. Когато знаеш на какво си способен, невъзможното няма да превръщаш в драма, няма да измъчваш себе си и другите и неусетно ще се вградиш в човешките взаимоотношения, което ще изпълни със смисъл и достойнство съществуванието ти, единственото, неповторимото, и ще те направи човек с голяма буква.