1995 г.
Вместо изповед
Всеки от нас се е удивлявал на чудото живот. Всеки от нас е търсил своето място в него. Ако кажа, че животът е съвкупност от пропуснати възможности, това ще бъде едно съжаление. Животът ни е такъв, какъвто си го направим или такъв, какъвто съдбата ни го моделира. Това е вечното противоречие между онова, което зависи от нас и онова, което не зависи от нас. Дали Бог ни е дал разума или според последните модерни теории той ни е привнесен от по-високо организирана цивилизация, за да живеем по-добре, е трудно в момента да се отговори. Не забравям, че нашата половина е биологична същност. До голяма степен съдбата ни се предопределя от първата сигнална система. От хилядолетия тази ни природа не се е променила. Човек се ръководи от първичните си инстинкти да се самосъхрани чрез агресивност, алчност, завист, ограбване на материални и духовни ценности и т.н. Ние сме родени с този дуализъм. От една страна да ни възпитават и да се самовъзпитаваме, да усъвършенстваме съзнанието си, сиреч да се опираме на своя разум. На другото блюдо са нашите биологични и химически процеси, адреналинът и серотонинът. Мъдър е оня, който постави в равновесие тези начала. Сенека смята, че не е важно колко си живял, а как си живял. Блажени са ония, които изграждат своя живот върху основата на съзиданието, правенето на нещо духовно, реално покриващо нуждите или изпълняващо моралните норми. Човек е раздвоен между своите въжделения. Необходимо е да премерва доброто и злото, позволеното и непозволеното. Както са ме учили, осъзнатата вече необходимост е свободата. Човек е свободен, когато не се замисля, а в него е изграден критерият и отношението към околния свят. Критерият се променя от условията на живот. Мисля, че ние със своето развитие непрестанно се приспособяваме към тези условия. Това тръгва от семейството, роднински и приятелски кръг, училището, социалната среда. Един от многобройните ми грехове е постоянно правените компромиси в разрез с моите схващания и възгледи. Поговорката „Срещу ръжен не се рита“, дядо Петко Славейковата мисъл, че „остра сабя преклонена главица не сече“, са ме карали през годините да се огъвам не само пред властта, авторитетите, силните, обстоятелствата… Компромисът винаги ми е причинявал болка, упреквал съм се заради слабостта си. И отново съм правил следващия компромис, за да подсигуря болезнения си комфорт. Нали това не е морално! Може би светая светих на душата ми остава едничкото — да я пречиствам с нещо по-добро. Но какво е доброто, свързано ли е с утвърждаване на интереса?
Животът ме е научил, че той се движи от интересите. Не смятам само техния материален израз. В тях се включват нагона, духовната потребност от знания, вярата в Бог. Кръвната връзка между деца и родители… Духовното и биологическо начало се проявява чрез интересите. Те се и преплитат. Мога да кажа, че през моите години аз съм се подчинявал на осъзнати или неосъзнати интереси. Допускал съм конформизъм. Вероятно това е продиктувано пак от инстинкта за оцеляване. Покланям се пред онези герои от историята, от примерите в обществото, науката или културата, които са съумели да изчистят от себе си интересите, произтичащи от биологическото им начало и да направят нещо за останалите хора. Колкото и да посипвам с пепел главата си, аз не успях да се справя със своя страх и компромиси. Грохотът от бързия бяг на годините ме събуждаше от приспивните илюзии, прогонваше красивите мечти и натрапваше в съзнанието ми извечните библейски истини, че всичко е суета на суетите и че под слънцето няма нищо ново.
Спомням си, това е било година преди ослепяването ми, как през месец май открих нещо, което сякаш преди това не съм забелязвал. Бях се излегнал на една поляна сред нейните високи треви и в този малък свят видях гъмжило от животинки. Мравките пълзяха по своя път, калинки прелитаха между тревите, жужаха мухи, пчели. Тази зелена стена от треви се озаряваше от проникнали слънчеви лъчи. Може би това беше чудото живот, на което душата ми се е радвала неподправено и искрено. Колко малко му трябва на човек, за да се почувства част от природата и вселената. Всеки от нас си поставя високи цели. Нали човек не трябва да се примирява и в тази гонитба всеки от нас забравя за най-обикновеното, човешкото, което е свързано с истинския ни живот. Един от греховете ми са стремежите и амбициите да постигна нещо повече в работата, професионалния път, кариерата. Съзнавал съм необходимостта да се радваш на онова, което имаш, колкото и малко да е. Може би това е душевното равновесие и успокоението. Блажени са ония, които се радват на мига. Поне аз такова блаженство не успях да постигна.