И така, какво е животът? Може би онова, което става в момента — онова което ти носи скръб или радост, чувството, което те кара да възприемеш момента такъв, какъвто е. Има някаква закономерност на този свят. След злото идва и добро, а както е казал шопът „когато е много на харно, не е добре“.
Хайде, стига толкова душевен мазохизъм — ще кажат старите ми приятели. Достигна средната възраст за страната и ти остава само да се радваш на своите дни. Прави са. По-добре да се връщам към онази картина, напоена от злато и смарагди, оживена от жуженето на насекомите. Дали съм станал по-мъдър? Аз трудно мога да си отговоря. Ако съм постигнал равновесие със себе си и онова, което ме обкръжава може би. Стрелката като че ли още се люлее. Едно знам — че характерът ми е навредил повече от слепотата. Ако това е вече някакво помъдряване!
Роден съм в града на хумора. Това е донякъде набедено. Години наред се мъча да се самовъзпитам в този стил, но трудно става. Може би човек се ражда с чувство за хумор. Иначе е сложно да се накара сам да гледа на всичко с весели очи. Ако го постигне това, и светът му ще стане по-красив.
Не се отличавам от останалите. И на мен нищо човешко не ми е чуждо — суетата, честолюбието, леността, ласкателните думи, изречени от мен или възприемани с удоволствие за мен. И все пак животът ме научи да спазвам някои правила. С благост да моля и неподправено да благодаря, искрено да се извинявам и чистосърдечно да прощавам. С годините се уча да общувам с хората. Да се опитвам да влизам в кожата на всеки един от тях. Може би така се запълва празнотата на онова, което не може да се обхване. Всеки един събеседник разкрива нещо по-различно, всеки един от тях е равен на една книга. Узнах, че да бъдеш свободен означава да се освободиш от страха и да казваш това, което мислиш. Това повлича след себе си неприятности. В книгите съм чел, че духовният човек е раним и лесно уязвим. Ще бъде нескромно да се причисля към тази категория, но заради прибързаността и острия ми език съм имал често главоболия.
Изпълнен съм с признателност към всички онези, които ми помагаха в работата и живота, към всички онези, които ме коригираха искрено.
От дете знам, че политиката е нещо нечисто. Учил съм, че тя е концентриран израз на икономика. Всъщност политиката е средство за облагодетелстване. Това ще потвърди и нашият дълго продължил преход към демокрация. Спомням си времената на капитала и годините след войната. Бях малък, но разбирах с какви големи надежди тръгваме всички към едно ново общество. Чел съм за конвергенцията. Ако можеше в една епруветка да се съберат ведно индивидуализма, личната инициатива и обществената осигуреност, ще се получи най-добрата амалгама за живот. Девизът „От всекиму според способностите, всекиму според потребностите“ се оказа поредната утопия. Нуждите винаги изпреварват възможностите. Заедно с това равенството е абсурд при неравенство на индивидите.
Надеждата! Тя е неизбежна и ще ни придружава до края на дишането ни. След злото идва и добро. Ето пак се хванах за онова равновесие, за онзи философски камък, който всеки трябва да намери в своя живот. Може би още го търся и това ми прилича на детска игра, а навярно аз съм запазил детето в себе си много повече от другите на моята възраст. Съзнавам, че това се заплаща с оценки, които носят отрицателен знак. Утеха е да остана такъв, какъвто съм бил и какъвто ще продължа да бъда. Мои приятели ме определят като красиво луд. Навярно са близо до истината. Приемам го и както писа Александър Островски: „И най-мъдрият си е малко прост“. Затова ми стават противни онези, които се изпълват с въздух под налягане. Правят се на големи, без да са такива. Държат се високомерно, а това е нещо, което винаги ме е дразнило. Така, както и човешката лакомия и алчността. Ако на този свят всеки си знаеше мярата във всичко, щеше да бъде като в рая. Осъзнато или неосъзнато, всеки гледа да вземе през единствено дадения му живот колкото може повече от него. Сигурно това отново граничи с инстинкта за самосъхранение. Ако съм достигнал до някаква степен на своето духовно развитие, то е защото полагам усилия да вземам толкова, колкото е възможно да понесе умът и сърцето ми. Улавял съм се в жаждата да трупам знания. Да се интересувам от безкрайно много неща. Те едва ли са ми служили в живота. Още не мога да си обясня какво е това неистово чувство и любопитство да се интересувам от безкрайно много неща. Известно е правилото, че човек трябва да знае от всичко по малко и от нещо много, за да бъде добър в професията си. Схващам, че и тук е нужна мяра. Стремежът да се научават новости е нещо като наркотик, болест, от която няма отърване. И все пак съм благодарен на прочетеното и наученото. Книгите, песните и музиката са онези чудни духовни стъпала, които са ме спускали към дълбините на моята душа. Мога да съжаля само, че слепотата ми отне достъпа до визуалното изкуство. До картините, скулптурите, архитектурата, киното, телевизията. Това не може да се компенсира.