С годините все повече се радвам на младите хора. Схващам, че те са по-умни от нашето поколение, много по-надарени и способни. Не бих искал да кажа, че това е ехо от оная обич, която ме е придружавала в ранните години. Неусетно стигнах и до любовта. Това е въздухът, солта на живота, по-скоро онзи мед, без който не могат да живеят пчелите. Винаги съм възприемал жената като част от мен. Като неотделимото друго аз. Естествено, че това отнасям за моята съпруга. Съдбата ми отне очите, но ми даде нейната светлина. Интелектът и доброто й сърце запълваха празнотите в характера и възпитанието ми. Нека Бог ми прости, но съм се наслаждавал и тогава, когато Амур ме е навестявал. Мисля, че това е нормално за всеки един човек. Сега мога да определя, че любовта е част от понятието обичам. Обичта е като безкрая, като вселената, тя е онова чувство, което никога не угасва и щастлив е онзи, който го притежава спрямо другите. Не само към съпруга, семейство, деца, внуци, към приятели. Както е казано в Библията: „обичай ближния“ е постулат, с който се ражда всеки от нас. Мисля, че аз го прилагам все още. Обичта е онази субстанция, свързана с духа, която ни прави по-добри. И най-накрая стигам до крачката от съвършенството. То не е в мен естествено и никога няма да го достигна. Съвършен е само Бог и всеобемащ. Като дете съм кръстен и за мен Бог е бил оня добър старец и дух, който ни покровителства. Обществото ме възпитаваше в атеизъм и аз го възприемах с разума си. След 40-тата си година се убедих, че религиите не са чист опиум за народите, както е казал Маркс. Започнах да ги възприемам като нравствени правила за поведение. Когато се сблъсках с многообразието и красотата на света, съвършенството на вселената, с кардиналната промяна в моята лична съдба, започнах да мисля за оная сила, която направлява живота ни. Човек се нуждае от нея, той я търси в беда и подем и я олицетворява с понятието Бог. Склонен съм да възприема мисълта на Волтер, че ако няма Бог, ние сме длъжни да го създадем. Бог не е самият човек, човекът трябва да се освободи от него, както е казал големият теолог и философ Ерхард Майстер. Той трябва да направи място в душата си за истинския Бог.
Ослепяването ми в миг, както стана на 12 септември 1952 година при една операция в Александровска болница, беше най-ужасният удар в живота ми. Със съдбовно значение. Това не само промени моята първоначална нагласа, но ме принуди да се преустроя кардинално. Този обрат е почти равен на акта на смъртта. Напускайки този свят, човек сякаш прави един кръг към своето начало, сякаш се завръща там, откъдето е дошъл. Слепотата обаче те оставя до края на живота ти не само в тъмнина и свят без образи, но в една постоянна принуда да виждаш със сърцето си невидимия свят. Така изграждаш образите на всичко, което те заобикаля, в душата си и започваш да живееш отново. И все пак това е по-доброто, отколкото физическия край.
След техникума си, вече като сляп, продължих да уча. Завърших Априловската гимназия и право в Софийския университет. След съдебния си стаж станах работник. След това в продължение на 10 години бях юрисконсулт. Окончателно скъсах с правото през 1967 година, след опита ми да стана аспирант. Останах сам да се състезавам с празното място, не ме приеха. Дали не искаха да се занимават с мен или това беше строго идеологическа дисциплина, а аз бях безпартиен?… За мен все още няма обяснение, след като от шестима кандидати бяхме допуснати двама на устен изпит за две места. Единствената правна монография, която бях прочел от руския професор Кечакян ми се падна на този устен изпит. Съдбата е решила вероятно да поема друг път. През целия си живот съм служил на идеята за интеграцията. Знам, че тя започва от самия човек. Той трябва да я носи вътре в себе си. Мисля, че аз в един друг аспект съм я постигнал. Не става дума за това, че превърнах собствения си недъг в професионалното си занимание, в препитанието си. Моята среда винаги е била между съучениците и колегите ми. Всички около мен са виждащи хора. Дори в преносен смисъл обкръжението на моите невиждащи приятели е от хора, които са равни с другите. Ако всички сме убедени, че Петко Стайнов виждаше повече от виждащите, защо това да не се отнася и за надарените, умни мои съсъдбеници? Интеграцията е реализация на интелекта, независимо дали виждаш или невиждаш. Дали си в средата на организацията на слепите или извън нея, основното е да имаш съвременното виждане за околния свят и духовното зрение на съвременен човек.