— Сигурен съм, че преселението на индианци и стада коне ще бъде приветствано навсякъде в Америка — саркастично отвърна Хейзард. — Правителството препоръчва особено горещо заселването в пустинните области.
— Ами, ако ги убием? — за първи път Трей беше сериозен.
— Дънкан изрично предупреди за такава възможност — отговори баща му. — Не забравяй, че оцеляването е основна грижа на Дънкан от години при всичките индианци в резерватите, които е уморил от глад. По-късно — спокойно обеща Хейзард, — в краен случай.
— Можем ли изобщо да разчитаме на думата им? — Трей отново напълни чашата си. — Имам предвид тази заплаха да не се повтаря?
— Подписали сме такава застраховка в три екземпляра — Хейзард изпусна една дълбока въздишка на облекчение. — Документът ще издържи и пред проклетия Върховен съд.
Трей погледна баща си над ръба на чашата си.
— Трябва да има едно „но“.
— Носи по-късна дата.
— Откога? — безцеремонно и лаконично попита той за срока на неговия тъмничен затвор.
— Осем месеца, като се счита от сега. Дори и за това бяха необходими часове на горещи преговори — кратко отговори Хейзард. — Започнаха с пет години.
— Поздравления — простичко рече Трей и изпразни чашата си.
— Два пъти се хващах за пищовите — обясни баща му с кисела усмивка — и май помогна.
— Дънкан никога не се е славил с твърдост, още повече, че онази мастия, дъщеря му, прави повече от възможното, за да го лиши и от малкото, която му е останала.
— Тя притежава неизчерпаема наглост — сухо заяви Хейзард. — Когато баща й излезе за малко от стаята ми се натисна.
— Не бих останал за дълго в една стая с нея — язвително се съгласи Трей.
— Като че ли се обиди, когато й казах, че е твърде стара за моя вкус.
Трей се засмя.
— Тази неблагодарност сигурно ти е струвала още един милион.
— В изражението й имаше известно огорчение — ухили се Хейзард — през останалата част от преговорите.
— Значи така — провлачи Трей, — можем да им помогнем да се запилеят някъде, да ги убием или да им откажем. И тъй като белите са създадени равни — цинично продължи Трей, — през тази 1889 година някои са по-равни от други. — Той се облегна назад в стола си. и посегна към бутилката бренди. — Аз съм продаден за срок от осем месеца. — Той старателно напълни чашата си до ръба и я вдигна за наздравица към баща си. — Погледни на нещата и от тази страна… можеше да е и по-лошо. Тя можеше да е майка на детето ми.
— Сега сигурен ли си, че не е? — внимателно попита Хейзард.
— Това е единственото сигурно нещо в цялата тази макиавелианска измама — прочувствено въздъхна Трей — и единствено благодарение на него още не съм полудял.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Когато Трей влезе при Емпрес, всички деца бяха в стаята й, така че му се наложи да прекара цял мъчителен час във водене на любезни разговори, в изслушване на отчета на всеки поотделно за извършеното през деня, както и на безчислените им планове за новото им бъдеще заедно, тъй като във възторга си Емпрес им беше казала за техните планове за женитба. Това беше най-ужасният един час, който Трей някога беше преживявал.
Емпрес усети напрежението му и когато врявата, която децата вдигаха, утихна, тя ги отпрати да се приготвят за вечеря.
Трей незабавно се изправи и започна неспокойно да крачи из стаята.
— Пътуването ти до Хелена не е било успешно?
— Може и така да се каже — промърмори той, като повдигаше и местеше насам-натам четката за коса по писалището.
— Има ли нещо, за което искаш да поговорим?
— Бих предпочел изобщо да не говорим за това.
— Съжалявам — извини се Емпрес. Лаконичността и явната възбуда на Трей бяха необичайни. — Не исках да си пъхам носа, където не ми е работа. — Точно когато си мислеше, че го разбира, настроението му се променяше и той не беше вече онзи Трей, когото тя познаваше.
Трей погледна жената, в която току-що бе осъзнал, че е влюбен. Единствената жена, за която някога си беше признавал, че обича. Днес бузите й розовееха. Бледността й я бе напуснала за първи път откакто боледуваше. Изглеждаше свежа и здрава. Тъмнокестенявата й коса падаше буйно на раменете й, а бродираната дантела на халата й и стегнатият с панделка корсет я правеха да изглежда много млада. Очите й бяха живи, с чистия зелен цвят на окъпана от дъжда морава. И доверчиви.
Контрастът с Валери беше твърде силен.