Валери се засмя с весел невярващ смях.
— Наистина, скъпа, родителите на Трей са изкуфели по него, това е известно на всички. Ако той каже, че е с родителите си, те са съгласни. Но вместо да работи в законодателната комисия той прекарва дните си с мен — спокойно заяви тя, — и то изключително приятно, мога да кажа.
— Лъжете! — Обезумяла и с натежало сърце, Емпрес хвърли думите в лицето на красивата, богато облечена жена.
Беше удоволствие да се види страстния изблик. Валери подпря брадичката си с пръсти с преднамерен жест каза:
— Да видим… В петък Трей носеше синия си костюм със сивата си раирана риза; в четвъртък беше облечен в пътните си дрехи и отдели няколко часа за обяд с Джъд Паркър. — Валери изброяваше с тих, ликуващ глас.
Сърцето на Емпрес спря. Трей се беше смял, разказвайки за обяда си с Джъд Паркър и за техния разговор за злополучното предразположение на Джъд към покера, в който винаги губеше. Със закачливо пламъче в очите Трей беше казал на Емпрес, че е предложил на Джъд да му дава уроци за по-тънките моменти в играта. В клуб „Монтана“ не се допускаха жени, така че тя не би могла да го види там случайно.
— Искаш ли да чуеш още? — измърка Валери почувствала победата. Сега думите й се лееха с тържествуваща благост. Лицето на бедното момиче почти нямаше цвят. — Във вторник беше окапал ризата си със супа. Или беше в сряда? Не помня — продължи тя. Надигането на някаква вътрешна мощ, която тя усещаше винаги когато се преструваше особено добре, я караше да набляга на думите с драматизъм и оцветяваше тоналността на гласа си с богата оркестрация. — Но прислужницата беше наругана както се полага, можеш да бъдеш сигурна, задето похаби ризата му като го бутна. Вече стана невъзможно човек да си осигури прилична помощ вкъщи — добави тя и се смръщи подигравателно.
Какво още, помисли си Емпрес с горчив вкус в устата, може да й разкрие тази самоуверена жена… по колко време се любят? Беше закачила Трей за петното на ризата му и той нехайно беше отминал закачката й, както, без съмнение, отминава и всичко, в което тя го обвиняваше? Възможно ли беше, обади се тъничък изпълнен с надежда гласец, въпреки гладката й увереност, възможно ли бе да лъже? Нищо от последните ужасни моменти не беше истина. Объркана и смутена, Емпрес трябваше да признае, че Трей винаги беше водил невъздържан, отдаден на задоволяването на собствените си желания живот, винаги е бил заобиколен от жени, които са го обсаждали, изгарящи от желание да му угодят. Не беше ли тя последната от тях, в крайна сметка, захвърлена като останалите? Или той беше искрен, а Валери — ужасяващ кошмар, който скоро ще се разсее?
— Не ми вярваш — каза Валери. Сините й очи блестяха, а дръзкият й глас разбиваше надеждите на Емпрес, че това може да се окаже сън. — Попитай Трей, въпреки че той няма да се връща в ранчото за вечеря, защото ще вечеря с мен. — Валери беше разбрала от баща си, че допълнението към законопроекта за правото на паша ще бъде представено за обсъждане малко преди края на заседанието и имаше голяма вероятност този политически маньовър да принуди Трей да остане до късно. Хитрината беше с пресметнат риск, но тя беше по-скоро убедена, че това ще се случи. Беше горда от подготовката си… никога не беше поемала излишни рискове. — О, между другото, Трей си ги забрави — добави тя с репетирано нехайство и измъкна чифт кожени ръкавици от вътрешния джоб на пелерината си. С деликатна извивка на китката си тя ги пусна на полираната махагонова маса и шарката на черна пума, бродирана на фината кожа, улови светлината като взрив.
Ако за всичко останало съществуваше някаква възможност за обяснение, то ръкавиците не можеха да бъдат отминати. Трей ги беше носил в деня, когато отиде в града, облечен в пътни дрехи. Емпрес погледна разсеяно светлите кожени ръкавици, а след това вдигна очи към изискано облечената жена, която хладнокръвно превръщаше живота й в руини. Жената на Трей беше по-красива отколкото си бе представяла, контрастът между чистата й бяла кожа и черната й коса бе поразителен, високото й женствено тяло бе изумително, роклята й с цвят на гранат и самурената й пелерина — изискани по европейски, перлите на врата й — безукорни. Щедростта на Трей — без съмнение. В разговорите им той винаги беше отминавал Валери с небрежност, като нещо маловажно, но тя не беше от онези жени, които един мъж може да си позволи да пренебрегва. И той не я е пренебрегвал, с безпокойство си помисли тя. Беше й признал, че с Валери са били любовници, и сега, когато тази ослепителна жена стоеше пред нея, тя разбираше защо. Според Валери още бяха.
Тя е лъжкиня, бе казал той, упорита, своеволна, преследваща парите му и Емпрес искаше да му вярва. Но вярата трябваше да бъде отдадена на неговата съпруга (мъчителни думи) и на интимната й осведоменост за Трей и дейността му през изминалата седмица… проклета да е! При все че искаше да отмине всичко, което Валери каза, да го нарече лъжа, изпълненото й с болка сърце не можеше да пренебрегне ръкавиците. Те лежаха захвърлени на масата, като хвърлена за дуел рицарска ръкавица — красиви индиански ръкавици, които все още пазеха извивките на пръстите му. Трей ги бил забравил, каза Валери. Все едно попита: „Какво предпочиташ, да бъдеш обесена или разстреляна?“ Ако знаеше, че с това нещата ще станат по-добри, ако знаеше, че това ще направи Трей безвъзвратно и изцяло неин, би разкъсала Валери част по част. Но това нямаше да го накара да я обича или да й бъде верен, вцепенено си помисли тя. Изобщо нямаше да й помогне. Западната граница беше свят на целесъобразността, нещо, което се потвърждаваше по просташки кресливо тук, в суровите покрайнини на цивилизацията, и явно и Трей, и Валери бяха привърженици на по-свободното тълкуване на етиката. В една млада страна, като тази, съществуваше много малка разлика между добрия и лошия човек, между добро и зло, и Валери, по женски прагматична, се съгласяваше, че „мъжете са си мъже“.