— Къде закара мис Джордан? — незабавно попита той. Не личеше никакъв гняв. Гласът му не се отклони нито с тон от внимателно модулирания резонанс. Лицето му беше безизразно.
— До универсалния магазин на Ъруин, мистър Брадок-Блек. Каза ми, че имате среща.
— Кога?
— Кога стигнахме там?
— Около един и половина, сър.
Неканена, гибелната мисъл се вряза в мозъка му. Два и двадесет за Юниън Пасифик за Ларами. Следващата му мисъл отхвърли това предположение. Не би могла. Колко време ще му трябва, запита се в следващия миг той, за да открие следите й? Нямаше никаква причина да си тръгва. Изобщо. Проклета да е черната душица на Валери! Скочи на крака и прекоси половината път до вратата, преди да си спомни за Руди. Той се спря по средата на крачката си и се обърна.
— Благодаря ти — каза той. — Кажи на инженера, че тръгвам обратно за Хелена до десет минути.
Той изкачи стълбите на бегом и отвори вратата на спалнята с трясък, сякаш от силата тя можеше да се материализира пред очите му. Стаята беше абсолютно тиха, по странен начин чужда и празна сега, когато бе свикнал с нейното присъствие. Погледът му премина по безлюдната празнота търсейки някакво обяснение, е надеждата, че ще открие някаква проста причина за нейното отсъствие.
Когато видя бележката, подпряна до неговата, на възглавницата, го заля чувство на гадене. Той отиде до леглото. Дълго време остана така, загледан в нея, като отлагаше очаквания удар. Първо взе своята бележка и я обърна, за да се увери, че е била отваряна. Беше. Пусна я и много бавно посегна към почти същия бял плик с неговото име, написано по средата.
Бележката не бе нито кратка, нито гневна. В малкия си ръкопис Емпрес му казваше за своето решение да си тръгне с думите, които вече бе чул предишната нощ и с други фрази, обясняващи, че тя чувства, че ще е по-добре за всички, ако го почака на друго място. Трей с облекчение прочете изречението, в което тя му казваше за своята любов. „Връщаме се във Франция, завършваше тя, за да се погрижим за наследството на Гай. Ще ти изпратя адреса ни, когато се настаним. С любов! Емпрес.“ С послепис тя го молеше да се грижи за Кловър и животните във фермата.
Той все пак отиде в Хелена, движен от слабата надежда, че тя може още да е в града. Едно позвъняване по телефона щеше да свърши същата работа, но някак трябваше да се убеди сам за себе си. Първо провери гарата и нуждата да проверява хотелите отпадна. На касата си спомниха младата дама с четирите деца. Беше купила билети до Ню Йорк. Бе платила със злато.
Те не бяха свалили торбите със златото на Емпрес от планината поради тежестта им. Без коне никой не бе достатъчно силен, за да се справи с двете тежки торби. Трей беше натоварен с Емпрес, а Едуард и Гай нямаха силата, необходима, за да се мъкнат почти сто фунта злато. По негово настояване миналата седмица Трей беше възстановил златото на Емпрес, защото искаше тя да се чувства независима за нуждите на своето семейство, желание, което произтичаше от новите й опасения, че с оставането си ще му задлъжнее. Какъв глупак! Ако не беше проявил такава благотворителна щедрост, тя все още щеше да е тук. Той се усмихна печално на моментната си мизантропия и си помисли, че му остава поне удовлетворението да знае, че Емпрес разполага с достатъчно средства за своето пътуване.
Студеният северен вятър го забрули, докато стоеше на перона и се взираше в мрака на вечерта. Вятър толкова безрадостен и мрачен, колкото и неговите мисли. Прокле Валери по хиляди начини. За първи път му се прииска да убие някого и ако с убийството на Валери, щеше да си върне Емпрес, с удоволствие би го направил.
Най-накрая пръстите на ръцете и краката му се вцепениха от пронизващия вятър и го подсетиха да започне да се движи, да се върне в колата… към живота си, който сега изглеждаше съвсем пуст. Докато прекосяваше безлюдния перон, той тихичко прошепна на духащия вятър в тъмната тиха нощ: „Не си си тръгнала завинаги… нали, лошо коте?“ Но нощта му отвърна само с воя на северняка и разлетелите се като пръснати конфети снежинки. Никакъв успокоителен отговор. Като стигна края на дългия дървен перон, Трей се спря на ъгъла на сградата, пое си дълбоко въздух и напрегнат, съкрушен от разочарованието стовари юмрук върху солидната каменна стена. Като изруга високо от болката, той изведнъж се затича надолу по стълбите към чакащата кола. След като посочи адреса на градската къща на родителите си, той се отпусна назад на студената кожа на седалката и се погрижи за болящата го ръка.
Почти през цялата законодателна сесия родителите му отсядаха в Хелена и единствено Трей пътуваше до дома им всяка вечер, за да бъде с Емпрес. Вече няма нужда от това, горчиво си помисли той. За миг обмисли възможността да я настигне и насила да я върне обратно или да се обади и да поиска да я свалят от влака. Все пак в следващия момент разумът надделя над грубите чувства.