— Виж, Валери — притихналият му глас бе търпелив, но си личеше с какво усилие той се контролира, — твоята бременност няма нищо общо с мен, така че какъв е смисълът да проявяваме излишна свенливост. Съгласих се, вследствие на твоето изнудване, да бъда бащата на това дете. Не ме интересува дали си в третия или в тридесетия месец, нито пък времето или загадъчният баща. Не ме интересува нищо друго освен шибания ти термин. Така че, както виждаш, не се опитвам да те хвана в прегрешение — Просто искам да знам. — Последно то изречение бе отблъскващо със своята прямота.
По изключение Валери Стюарт усети, че е достигнала границата на предизвикателствата.
— Десети септември — отвърна тя с неприсъща за нея честност.
— Благодаря. Няма нужда да ме изпращаш.
Трей изпита моментно колебание, обуздавайки силното си желание да я разкъса на парченца, когато тя не се отмести от рамката на вратата.
— По дяволите, Валери! — с голямо усилие продума той, а дълбокият му глас бе стихнал до шепот. — Не ме предизвиквай. Махни се от пътя ми, дяволите да те вземат! — Той протегна ръце, сграбчи я за кръста и я повдигна. Блъсна вратата с мощен тласък, излезе в мраморното фоайе, прекоси черния полиран под с бързи крачки и като кимна за лека нощ на иконома, който държеше външната врата отворена, излезе от къщата.
Десети септември, отпаднало, но с облекчение си мислеше той и раздвижваше пръстите си, които несъзнателно се бяха свили в юмрук. Снегът валеше по-силно — големи снежинки, които леко се рееха надолу, искрящи като дантели от кристали в сиянието на уличните лампи и караха света да изглежда древен и ослепителен. Не е за цял живот. Само до десети септември, пое си въздух той, а след това изплези език, за да улови една блещукаща снежинка, почувствал се внезапно по-добре.
Когато беше отново в стаята си, той разлисти страниците на календара, отвори го на септември и огради с дебело подчертано кръгче десети.
— Свобода… и Емпрес — прошепна в тишината на високата стая Трей. По някакъв необясним начин, въпреки своето униние от заминаването на Емпрес, той почувства огромно облекчение. Имаше край. В края на краищата, проклетата му робия имаше край.
ГЛАВА СЕДЕМНАДЕСЕТА
Зад заскрежените прозорци на купето се простираше красив пейзаж, но очите на Емпрес, замъглени от насъбралите се в тях сълзи, не можеха да му се насладят. Беше объркана, наранена и нещастна. Искаше й се да е сама. Може би, ако останеше насаме със себе си, би успяла да се справи с чувството, че е била предадена, би могла да подреди всичките си съмнения и да ги противопостави на безспорните факти, да постави на везните несправедливостта и щастието, да успее да се примири със собственото си решение да си тръгне. Но тя не беше сама. Трябваше да отговаря на настойчивите въпроси на децата, и то без в гласа й да личат риданията й.
Защо си бяха тръгнали, питаха я те, защо трябваше да си възвърнат титлата на Гай сега, за какво им е тази титла, защо не се сбогуваха с Трей? А щом Емпрес започнеше да обяснява… отново… резултатът бе единствено нови въпроси. Кога точно ще пристигне Трей, искаха да знаят те, и как ще ги открие във Франция? Сигурна ли е Емпрес, че той би могъл да ги открие? Как може да е сигурна в това? Емпрес с мъка сдържаше заплашващите да се излеят в порой сълзи и на ръба на самообладанието си перифразираше предишните си отговори за съществуването на писма и начини човек да бъде упътен; натоварената програма на Трей; смекчаващите вината обстоятелства, задържали Трей точно по времето, когато влакът им тръгваше.
— Гай вече е достатъчно голям, за да поеме отговорността за именията — внимателно заяви Емпрес, сякаш не бе казала същото едва преди десетина минути, — ако съдът е готов да разгледа нашия случай, а в момента Трей е изключително зает с някакви граници на земите на резервата.
— Не можеше ли да го изчакаме? — отново попита Женевиев. — Не виждам защо да не можеше да изчакаме Трей, докато не се освободеше достатъчно, за да дойде с нас. Онзи ден Емили каза, че няма нищо против да остане в Монтана завинаги — и Женевиев погледна по-голямата си сестра за подкрепа. Четири години по-голяма, Емили бе достатъчно зряла, за да вникне в същността, скрита зад умерените отговори на Емпрес, и като имаше предвид червените кръгове около очите на Емпрес, тя дипломатично замълча.
— Не биваше да тръгваме сами — с мрачно упорство продължаваше Женевиев, пренебрегвайки липсата на каквото и да е насърчение от страна на сестра й. — Ти каза, че той винаги ще е с нас — с обвиняващ глас се обърна тя към Емпрес.