„Нося дете на Трей“, мислеше си тя и си шепнеше думите с почуда и щастие, които не се опитваше да разбере. Вътре в нея растеше неговото бебе, което винаги щеше да й напомня за него. „Здравей, мъничко“, нежно с приветствие и топлота промълви тя. Въпреки всичко той беше с нея… част от нея.
В допълнение на собственото й тихо щастие от това, че двамата с Трей имат дете — една съвършено безсмислена реакция, тя разбираше това — се изсипа и потоп от объркващи, не така непресторено блажени проблеми, които се нуждаеха от неотложното й внимание. Разбира се, най-явен и скандален бе фактът, че в сегашното си състояние е сама, а веднага след него идваше и абсолютната неотложност от повторното й влизане в обществото. Едва ли това е най-подходящото начало на новия й живот в модните кръгове, които родителите й бяха напуснали преди пет години, развеселена си помисли тя. Comtesse de Jordan се бе завърнала — млада, неомъжена и бременна.
Сегашното й затруднение криеше значително по-малка заплаха от глада, с който тя и децата се бяха сблъскали миналата зима, прагматично си напомни тя. С помощта на няколко по-енергични лъжи недостатъците на личността й лесно можеха да бъдат изгладени. След кратък период на полезен и съзидателен размисъл Емпрес се сдоби с необходимия съпруг, измисли удобната смърт и собствената си загуба, облекчена от скромното му наследство.
Тя информира децата за своята бременност с известен трепет и с помощта на комбинация от откровеност и уместни пропуски ги запозна с причините, породили необходимостта от фиктивния съпруг и минало. След това притеснена и със затаен дъх, тя изчака реакцията им на очевидната неортодоксалност на нейното положение.
— Еха! — радостно възкликна Гай ухилен до уши. Ще си имам племенник абсароки. С Трей ще сме роднини.
— Може и да е момиче — веднага го сряза Женевиев.
— Моля те, искам племенница.
Емпрес избухна в смях и усети как притеснението й изчезва.
— Ще се постарая, миличка, но не мога да гарантирам момче ли ще е или момиче.
— Видя ли, видя ли, Гай! — надсмя му се Женевиев.
— На ти пък!
— Засега можеш да бъдеш вдовица, във всеки случай, лятото Трей ще дойде и ще се ожени за теб — с поверителен тон заяви Емили, — така че тогава всичко ще бъде идеално. — На четиринадесет, Емили вече схваща ще усложненията, произтичащи от благоприличието.
— И аз искам момиче, защото ръцете на Едуард винаги лепнат, а Гай не знае нищо друго освен да говори за пушки и коне. А едно мъничко момиченце ще е много по-хубаво.
— Трей идва, Трей идва, Трей, Трей, Трей… — щастливо бърбореше Едуард, проявяващ внимание единствено към онази част от разговора, която се отнасяше до Трей и напълно незаинтересован от приказките за бебета. — Аз види Трей и има пони също — жизнерадостно продължи той, сигурен че щастието му се е усмихнало.
Като слушаше жизнерадостното мънкане на Едуард, Емпрес съжаляваше, че няма неговия оптимизъм. Нямаше ли да е чудесно наистина, ако Трей действително дойдеше, ако напуснеше жена си, всички жени, които го преследваха, семейството си, работата си; ако изоставеше всичко и прекосеше половината свят след жена, закупена през една нощ заради някаква прищявка от един долнопробен бардак? Тъй като беше по-добре осведомена за безпътството в миналото на Трей, тя не споделяше вярата на Едуард в неговото завръщане. Дългата върволица жени, които той беше обичал и изоставил сякаш бе гравирана дълбоко в съзнанието й — висока хиляда фута барикада срещу оптимизма.
Без да знае какво става с нейната любима братовчедка Аделаид, Емпрес й изпрати телеграма и остана в La Hovre да изчака отговора. Разбираше, че за пет години можеше да са се случили много неща. Аделаид можеше вече да не живее във Франция, ако се бе омъжила за един от техните унгарски братовчеди, в когото тя се беше влюбила още на петнадесет години или можеше все още да е в Nice след Великденската седмица. Или пък, възможно беше да реши, че подновяването на приятелството й със семейство, което беше напуснало страната опозорено, както някои може би чувстваха това, би било неловко. Но незабавният отговор на Аделаид пристигна рано на следващата сутрин. Тя все още беше в Париж, сега Нейно кралско височество като съпруга на принц Валентин Шантел и оставаше в напрегнато очакване да ги види отново.