Аделаид ги посрещна на гарата в компанията на цяла свита от слуги, началник-гарата и тълпа раболепни чиновници. Яката й от бяла лисица се влачеше зад нея. Между прегръдките и целувките си размениха десетки въпроси, които издаваха тяхната възбуда. Усмивчица тук, отегчен безличен жест там — Нейно кралско височество управляваше с лекота персонала и чиновниците.
В резултат на бързите им оживени нареждания гостите бяха настанени в карети и отпратиха за това, което Аделаид описа като тяхното непретенциозно бижу. Скътано интимно на Ил дьо Ла Сит в близост до Нотр Дам, скъпоценното малко бижу, облагородено от пищни фигури и орнаменти, представляваше идеалната средновековна обстановка за дилетантския вкус на Аделаид и съпруга й, които се смятаха за покровители на изкуствата. И всичките петдесет и четири идеално обзаведени стаи бяха предоставени милостиво за подслон на Емпрес и семейството й.
Много късно същата вечер, когато Емпрес и братовчедка й за пръв път останаха сами, Аделаид, изгаряща от нетърпение и тръпнеща от възбуда, както можеше да се види и от по-скоро артистично отколкото модно аранжираните й в стил a la Grecque черни къдри, настойчиво попита:
— Сега ми разкажи всичко. Валентин ще се погрижи всичко да ти бъде възстановено, така че нито за секунда не се обременявай с някакви си досадни подробности — весело прибави тя, като махна небрежно с отрупаната си с пръстени ръка. — Папа те търсеше навсякъде. — Челото й се смръщи, а изразът на лицето й стана печален, когато тя се отказа от обичайната за нея прибързаност, — но сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Но стига толкова за тази трагедия — продължи тя със своята неподражаема кокетна дикция, сякаш дуелът никога не се беше състоял и ужасните години на изгнаничество никога не бяха съществували.
Седнала от другата страна на камината, Емпрес се запита какво щеше да прави сега, ако дуелът никога не се бе състоял. Колко ли изолиран щеше да е животът й, ако бе оградена от предимства и привилегии като тези на Аделаид. Къде ли щеше да живее сега на двадесет години и с кого? Ами всичките промеждутъчни „ами-ако“? А след това обмисли положението си и от противоположната страна — лекият живот, на който щеше да се наслаждава във Франция. Ами ако никога не бе срещнала Трей? Тя веднага реши, че всякакво сравнение е невъзможно. Според мерките на фриволния живот на Аделаид, Трей Брадок-Блек бе жизнена енергия, бурна страст и наслада, каквито никога не би познала в изпълнения с глезотии пашкул на бижуто на Аделаид.
— Разкажи ми за съпруга ти — живо прошепна въодушевената Аделаид. — Красавец като моя Валентин ли беше? — За момент лицето й стана сериозно. — О, скъпа, прекалено е болезнено — утешително каза тя, след това се приведе съзаклятнически, както бе правила това толкова пъти през детството им, когато късно вечер, след като бавачките им си легнеха, двете си споделяха тайни. — Но все пак трябва да ми кажеш.
Седнала в уютния будоар на Аделаид, с присвити под тялото си крака, Емпрес си сръбваше горещ шоколад и като слушаше въпросите на братовчедка си, които се сипеха в стакато и със същото леко фъфлене, отприщващо водопада на спомените, за момент й се стори, че никога не бе напускала Франция. Сякаш никога не се бе тормозила за насъщния и не бе плакала над гробовете на родителите си; сякаш никога не бе стояла в салона на Лили и не се бе разтапяла в обятията на Трей. Отново беше на петнадесет и Аделаид отново неудържимо настояваше — Разкажи ми всичко.
Емпрес усети как на сърцето й става по-леко, когато спомените я заляха и тя почувства безусловното състрадание, което Аделаид не пестеше. За първи път, откакто бе срещнала Трей, тя можеше да се довери на някого, да сподели ревностните си чувства и незабравимата наслада, която той й бе подарил.
— След като мама и папа починаха, срещнах, по-скоро по случайност, един мъж. И да — меко добави Емпрес в отговор на приковаващото внимание на Аделаид, — беше много красив… по-красив от Роланд.
— Не! — пое си дъх Аделаид. Тъмните й очи гледаха съсредоточено.
— О, да, въпреки че косата му бе гарвановочерна.
До края на седмицата принц дьо Шантел, по молба на своята обожавана съпруга, се погрижи Simoult — известният адвокат да бъде ангажиран с възстановяването на правото на собственост на Гай върху именията, а след още един месец искът на Джордан бе одобрен, не точно в резултат на блестящите умения на Simoult, а по-скоро, защото влиятелният член на кралската фамилия принц дьо Шантел го искаше. От не по-малка важност беше и това, че дук дьо Рошфорт бе умрял миналото лято и беше отнесъл своята горчива омраза, причинена от смъртта на сина му в гроба. Преди пет години той беше изправил граф дьо Джордан пред съда с неумолима злост, въпреки че дуелите и дори дуелите с фатален край бяха нещо обикновено за Франция. С несравнимото си ожесточение се бе погрижил присъдата да влезе в действие. Беше обществена тайна, че всеки аспект от случая носеше покварата на корупцията, така че всичко, което трябваше да направи Simoult, бе да се погрижи подкупите на дука и неговите безскрупулни сделки да излязат на бял свят.