Въпреки че, цинично разсъждаваше тя, колкото и кратко да беше появяването й в неговия наситен романтичен живот, все пак бе достатъчно дълго, за да зачене детето му. И това, от което я болеше най-много, когато се ядосваше, бе наранената й гордост — неспособността й да разпознае неговия практичен, повърхностен чар. Беше достатъчно наивна, за да се влюби в измамник. Не можеше да се примири да бъде победена толкова лесно, не можеше да свикне с мисълта, че е една от многото.
Така че, тя взе твърдото решение да изхвърли Трей от мислите си и отново да изгради собствената си личност като Джордан. Това лято тя бе много заета с устройването на тяхното домакинство, с назначаването на собствената й прислуга в градската им къща, с подреждането на градината от рози на майка й, така че да й възвърне предишната слава, с подновяването на детската стая за собственото й дете. Когато имаше възможност, се скриваше в имението им в Шантили, за да си поеме глътка въздух на спокойствие. Не, никакво спокойствие, не и със спомените за Трей, които устояваха на усилията й да ги изхвърли от мислите си, но поне малко отдих и… усамотение.
Това лято, по случай стогодишнината от революцията в Париж, се провеждаше Световното изложение и децата в никакъв случай не биха останали спокойни в провинцията за дълго време — феномен, типичен за по-голямата част от селското население на Франция. Градът бе претъпкан от посетители. Мнозина осъдиха Айфеловата кула, издигната с помощта на петнадесет милиона златни франка като конструкция обезобразяваща Париж, но тя примамваше с оскърбителния си стил и за една нощ се превърна в знаменитост. Туристите я посещаваха, художниците я рисуваха, младоженци с щастливи физиономии се снимаха до нея, самоубийци и изобретатели на летящи машини скачаха от нея. Никой не можеше да устои на агресивното й извисяване като паметник на модерната техника.
Горди с мита за прогреса, научните изложения изпълваха няколко сгради, включително и колосалната Палата на промишлеността. Гоген показваше картините си в кафе „Волпони“. Изградена бе цяла една улица на Кайро, на която живееха специално докарани в страната египтяни, които представяха dance du ventre; яванските танцьорки се превърнаха в манията на Париж. Томас Едисон посети собствения си павилион — един от най-големите, и купи алегоричната статуя, наречена Феята на електричеството за новата си лаборатория в Уест Ориндж. Тази крилата жена, приведена над разнебитена газова горелка, заобиколена от батерия, телеграфен ключ и телефон и размахала нажежена до червено електрическа крушка, цялата изработена от най-фин карарски мрамор, може би най-добре потвърждаваше ексцесиите на пищността и изобилието от празна слава на La Belle Epoque.
Отначало Емпрес се включи в тържествата заради децата и приемаше безкрайните ежедневни покани от приятели, но към края на лятото вече можеше да се извинява с положението си, когато отклоняваше несекващите покани за различни събития: концерти, чайове, танци, състезания. Ежедневните разходки в Bois й се струваха напразна загуба на време. Във всичко липсваше искрицата на удоволствието и насладата. Улови се, че много пъти през деня си мисли как Трей би се изсмял, ако можеше да види всичко това, или би се намръщил от неудоволствие при тази педантщина, или би казал по неговия си изключително очарователен начин, че това е възхитително, когато бе отегчен до смърт. Измерваше всичките си удоволствия с неговия вкус, така както го помнеше, а после обидена на себе си за своята уродлива печал, се засмиваше прекалено силно на някоя блудкава забележка или казваше: „Нима, колко интересно. Разкажете ми още нещо“ по време на някой вече досадил й в невероятна степен разговор, защото тя нямаше, както разпалено сама си напомняше, да остане заложница на един спомен… колкото и съблазнително да изглеждаше това.
Но беше много възпитателно да открие как един-единствен човек в целия свят може да й осигури топлината на слънцето, чувстваше се сама — чужденец сред един мразовит негостоприемен пейзаж, много далече от неговите топли лъчи.
А нейното слънце бе там, в Монтана.
За щастие, дори и в дните, когато унинието й бе най-голямо, децата неотменно я връщаха към прозаичните задължения на ежедневието. Те нямаше да я оставят да се плъзне в метоха на своя манастир на опечалението. Трябваше да се грижи за активното им детско разписание от уроци, игри и лекомислени занимания. А докато те цъфтяха по онзи жилав, присъщ единствено на младостта начин, тя им завиждаше за тяхната joie de vivre.