Внезапно някакви неясни викове го накараха да се размърда и той лениво повдигна клепачи — странно усещане, натрапило се в неговия пастелен, окъпан в слънчеви лъчи, пейзаж. За момент той се заслуша съсредоточено. Не чу нищо, само усети още по-отчетливо как в спокойствието на съня му се промъква едно кораво хладно смушкване с лакът. Докато чувствителността му все повече замираше, Трей мързеливо пресяваше многобройните възможности. Той реши, че е много проницателен, щом в крайна сметка успя да различи обекта на тревогите си. Ухото ми е, небрежно отсъди той. Едва след това очите му се отвориха напълно, за да усвоят необичайното усещане.
Мамка му!
Джейк Полтрейн се издигаше над него и притискаше револвер в слепоочието му. Близко разположените му очи бяха сякаш отровени от омраза. „Това е, с ирония си помисли Трей, класически кошмар.“
— Ти ще умреш — изръмжа Джейк. От усилията, които полагаше, за да държи револвера стабилен, на челото му бяха избили капчици пот. — Толкова е лесно — измърмори той. Еуфорията оживя в гласа му. Той просто беше влязъл през отключената врата, бе прекосил килима до леглото и бе поставил дулото на пистолета на слепоочието на Трей — за първи път и на него да му излезе късмета в разправиите му със семейство Брадок-Блек. Смяташе да се възползва от случая. — След това ще те одера и ще си направя чифт ботуши. — Усмивката на Джейк бе злобна и самодоволна. — Да видим дали сега милионите на баща ти ще те спасят, мелез такъв.
Трей се засмя — ниско, бавно хихикане, което разтърси измършавялото му тяло. След това очите му отново се затвориха, сякаш засипани от преспи. Извън всякаква логика ситуацията го порази със своята комичност. Заприлича му на някоя глупава мелодрама. На Джейк му трябваха само едни тънки мустачки и малко повече похотлив цинизъм в погледа, макар че с тия мънички свински очички сред всички тези гънки плът последното не можеше да се твърди със сигурност. Той изхихика още веднъж, като наложи мислено една свинска муцуна върху лицето на Джейк.
Разтреперан от яд при вида на небрежното безразличие на Трей, Джейк грубо го сръга с дулото на пистолета и изръмжа:
— Отвори си очите, мамицата ти!
Изминаха няколко секунди, преди Трей да престане да се смее и да фокусира вниманието си. Секунди, през които Джейк Полтрейн сипеше порой от ругатни и хули, отнасящи се предимно до степента на оцветеност на кожата на Трей, а треперещата му ръка колебливо свиваше и отпускаше хватката си около пистолета. Той бе очаквал, че Трей ще пълзи и ще се моли — сценарии, който си беше представял хиляди пъти, в хиляди различни варианти. Проклет да е! Ще се смее, помисли си той, объркан от неадекватната реакция на Трей. Не трябваше да се смее, трябваше да се моли за живота си, но замъгленият от опиума мозък на Джейк не успяваше да определи границите между реалността и фантазиите.
Когато най-накрая тъмните мигли на Трей се вдигнаха, блестящите му очи лениво проучиха изкривеното лице на Джейк и той смътно усети хладната стомана на слепоочието си. За миг се зачуди дали боли, когато те застрелят в главата. Усмихна се на неуместната си мисъл и каза:
— Спокойно, Джейк. Не е никак трудно да застреляш някого. Вземаш всичко прекалено насериозно. Всичко вземаш дяволски насериозно, в това е проблемът ти — промърмори той, а умът му мързеливо се шляеше сред по-приятни мисли. — Виж, Ку знае как да изтрие сериозните неща от живота. Нали, Джейк?
— Ку е боклук! Същият като теб, червенушко — просъска Джейк. Разбиранията му за социално равенство бяха сериозно разстроени.
— Хайде сега, Джейк, не е това начинът да говориш за домакина си — добродушно му напомни Трей. — Ку те снабдява с позлатени сънища и красиви жени от сума време.
— Да ти го начукам — озъби се Джейк.
— Съжалявам, не си моят тип — измърмори Трей и клепачите му се спуснаха наполовина. Лека усмивка изкриви устните му.
Джейк не успя да оцени по достойнство чувството за хумор на Трей. Омразата му беше толкова разяждаща, че тровеше съзнанието му независимо дали е буден или спи, дали се е надрусал или не. Единствената му мисъл бе да убие Трей и да сложи край на приемствеността в семейство Брадок-Блек. Твърде дълго те се бяха противопоставяли на разрастването на неговата скотовъдна ферма; твърде дълго Хейзард стоеше непоколебимо на пътя му, без той да има никаква надежда да го разкара от там; и ако Хейзард успяваше да избяга от смъртта, то синът му със своето хлапашко-надменно отношение към нея бе по-удобен. Сега… най-после го държеше на мушката си.