Пистолетът проблесна в мига, в който тялото на Трей се стовари върху краката на Джейк и той политна назад, повлечен от цялата тежест на Трей и изваден от равновесие, изпусна револвера. Джейк се опита да допълзи до оръжието, което се бе плъзнало под ниското столче от черно лакирано дърво, но Трей не му обърна внимание, както не обърна внимание и на кръвта, започнала да се стича отстрани по лицето му. Беше напълно безразличен към оръжието и собствената си кръв, интересуваше го единствено неговата непреодолима нужда. С решителност, чиито корени се криеха в изконната вродена нецивилизованост, той държеше да се убеди, че Джейк Полтрейн никога няма да докосне Емпрес. Като маниак, който полудява от един-единствен варварски импулс, Трей се хвърли върху Джейк и го спря само на няколко инча от проблясващата ръкохватка на пистолета. Джейк отчаяно се изви и се обърна, за да се защити. Като използваше тежките си ръце и обутите си в ботуши крака като бухалки, той отхвърли Трей от себе си. Дори и при нормални обстоятелства беше по-тежък от него, а сега Трей бе изгубил много от теглото си. Двамата се затъркаляха по килима, като оставяха след себе си кървава диря. Трей тушираше юмруците и ритниците на Джейк или ги понасяше като сумтеше от болка. Облечен единствено с коприненото долнище на пижамата си, Трей не бе защитен почти от нищо. Кръвта му пречеше да вижда с лявото око, но той целенасочено и упорито се опитваше да сграбчи масивния врат на Джейк. Посягаше, неизменно посягаше, без да обръща внимание на сипещите се като ковашки чукове юмруци и гибелните ритници на ботушите.
Джейк отби атаката на своя нападател, избута го встрани и го засипа с ожесточена канонада от юмручни удари. Бореше се за живота си, но очите на Трей блестяха диво, лицето му бе съсредоточено и не изразяваше никакви чувства, дългите му ръце се бяха вкопчили безжалостно, като мощни нокти на хищна птица, в жертвата му. Най-накрая хватката му се затвори, въпреки свирепата съпротива на Джейк, който колкото и отчаяно да се бореше, не можеше да се изкопчи от нея. Ръцете на Трей продължаваха да се сключват, сякаш бяха машина пусната в движение. Дългите му пръсти стискаха с гибелна решимост, без задръжки, без чувство. Докато кръвта на Трей капеше като някакъв страховит съпровод на смъртта, с постоянен ритъм върху облещената физиономия под него, лицето на Джейк промени цвета си от червено през синьо до отвратително мораво. Копринената стая се огласяше от глухи задавени звуци. Но Трей, нехаещ за човешкия живот, който замираше под ръцете му, нито виждаше, нито чуваше. Единствено бавният, добре обмислен акт на убийството беше истински, нуждата, която изпитваше да накара Джейк Полтрейн да замлъкне, сякаш действието съществуваше отделно от човека.
Умът на Трей вече не бе бистър, дори и да беше имало такъв момент, след като опиумът бе подействал, а и бе замаян от загубата на кръв. Но продължаваше все така неумолимо да стиска гърлото на Джейк, докато ръцете му не запищяха от болка. Дори и тогава той не отпусна хватката си. Понасяше болката така, както го бяха учили — неотстъпчив в заслепението на своя импулс, желаещ да се увери, че Джейк никога няма да докосне Емпрес.
Вероятно някакъв изконен инстинкт спусна временната директива да отпусне ръцете си. Вероятно, което бе по-прозаично, ноздрите му уловиха миризмата на тамян, която едва доловимо се носеше от мангала до леглото. Каквато и да беше причината, той освободи Джейк от своята фатална прегръдка, изправи се на крака бавно, раздвижвайки постепенно схванатите си мускули и като прекрачи мъртвото тяло, грациозно се свлече на покритото с възглавници легло.
Той остана да лежи на струпаните на куп възглавници, докато замайването му не попремина. След това изтри кръвта от очите си с края на копринената драперия зад него и с вече прояснен поглед обмисли възможността да отиде до огледалото, за да определи размера на кървенето. Като помисли още малко реши, че вместо това ще е по-добре да види как Емпрес му се усмихва за добре дошъл. Дишането му отново се беше успокоило. Повдигнат на един лакът Трей бавно изпълни процедурата — размачкването на лепкавия клей, внимателното му поставяне в малката лула, запалването й, първото сладко дръпване от дългия мундщук. Той се отпусна на копринените възглавници и остави наркотика да си свърши вълшебството. Отначало видя познатото златисто сияние, а след това се появи Емпрес. Усмихваше му се. Този път беше по-отдалечена от него, на половината височина на хълм покрит със сняг, между чиито ледени кристалчета надничаха минзухари, но му се усмихваше и го викаше по име. Той отново посегна към лулата, за да я накара да се приближи.