Навикът й да гледа отвисоко на всички бедствия, които бе причинила със своята продажност, му лазеше по нервите.
— Искам развод — без заобикалки каза той. Не го интересуваха двуличните светски разговори.
— Не. — Гласът й беше равен, изражението й спокойно. Тя протегна ръка към чашата шери, която искреше на слънчевата светлина на малка мраморна масичка, изработена с отвратителен вкус във формата на лебед.
— Не? Имаш ли последно желание? — тихо попита той, като си мислеше, че един силен удар с човката на този лебед щеше да сложи край на проблемите му.
— Харесва ми да бъда мисис Брадок-Блек. — Тя си сръбна от шерито. Говореше със спокойствие, което го подразни. — Искаш ли? Португалско е. Много добро.
— Не пия шери, а дори и да пиех, нямаше да пия с теб — Гласът му звучеше напрегнато от усилието му да се контролира. Не беше очаквал това. — Подписа едно споразумение. — От думите му лъхаше арктически студ.
— Скъсах го.
— Не опростявай нещата — сряза я той. — Имаме копие.
Усмивката й бе класическа със своята невинност.
— Ще оспоря оригиналността му.
„Мили Боже!“, с отвращение си помисли Трей.
— Никога няма да се предадеш, нали?
Усмивката й се промени и за момент злобата й пролича.
— Но… скъпи, да се откажа от толкова много неща — провлече тя. — Не… не мисля, че това ме интересува.
Какво удоволствие би било, проблесна мисълта през ума му, да заличи тази усмивка от физиономията й. Усети мускулите на гърба му да се стягат под мократа от пот риза и коженото яке.
— Винаги подценявам твоята алчност — тихо каза той. Сребристосивите му очи блестяха като лед.
— Това е мое преимущество — доволно измърка тя.
— Това не е партия шах, Валери.
— Но е игра, нали, скъпи? — Гърленият й глас звучеше предизвикателно. Трей винаги беше изкарвал наяве дивото в нея и силното му физическо присъствие заедно с неговото отчуждение я смущаваха. Той толкова често, особено сега, покрит с прах и облечен в кожа, й напомняше за животно — голям тъмен хищник. Вълнуващо животно, което вече не бе нейно. Доставяше й удоволствие да го усмирява и да го унижава.
— Щом ще си играем игрички, нека оставим това на адвокатите — простичко каза Трей. — Ще ти отговоря, когато излязат резултатите от предварителните кръгове.
И той излезе.
На следващия ден Хейзард говори с Дънкан Стюарт и му напомни, че бяха подписали документи с условията, договорени преди сватбата.
Дънкан бе сдържан.
„Досаден и в шкембето си мъж на средна възраст“, помисли си Хейзард.
— Няма да ти отнема много време, Дънкан — каза Хейзард. — Защо двамата с дъщеря ти не решите какво ще ви трябва, за да… да речем, да напуснете Монтана. Запознайте с цифрата счетоводителите ни, а ние ще ви се обадим.
Първият рунд започна.
Като прецениха отново богатството на семейство Брадок-Блек с алчните си очи, Дънкан и Валери решиха, че първия път са се продали много евтино и че няма да навреди, ако ги попритиснат още малко. Хейзард не искаше проблеми с Бел и така услужливо насочи двамата Стюарт.
— Да ги убием — погнусен предложи Трей една сутрин и Хейзард вдигна очи от писмото, което препрочиташе, писмото, в което им предлагаха Дънкан да стане законен настойник на детето на Валери. — Самозалъгвам се — добави той с въздишка при стреснатия поглед на баща си. — Както изглежда, преговорите могат да се проточат известно време.
Хейзард се облегна в креслото си и леко се смръщи.
— Боя се, че е така, но хората като Стюарт се продават — всичко е въпрос единствено на споразумение по цената. Все пак ти съчувствам. Мразя тези пазарлъци. Как е Бел тази сутрин?
— С майка се скарахме кой да я нахрани на закуска. Спечелих — със закачлива усмивка отвърна Трей. — Хареса й ябълковият сок, но се опъна на овесената каша — с широк жест посочи изцапаната си риза. — Моят течен шоколад й хареса повече от кърмата. Чудесна е. — Без значение колко мрачно беше настроението му, Бел неизменно го караше да се усмихва.
— Радвам се, че нашата Сара Бернар забавлява и двама ви — отвърна Хейзард. На мястото на собствената му смръщена физиономия имаше усмивка. — Добре е за майка ти… в къщата нямаше бебе от дълго време.
— Все пак не мисля, че имаме нужда от балетните пантофки или от твоето планинско пони — палаво отбеляза Трей. Сребристите му очи искряха.
— Проявявай повече разбиране — тихо отговори Хейзард. — Изминаха толкова години откакто имахме толкова малко дете, около което да се суетим. Когато Дейзи дойде да живее при нас след… — Той замълча, замислен за двете малки дъщери, които бяха загубили, и как човек никога не се научава да живее със загубата. Когато продължи гласът му бе омекнал. — Почти беше пораснала.