Очите на Трей се преместиха върху проснатата в креслото срещу него фигура и той се замисли за миг, преди да отговори.
— Не — каза той и отново си напълни чашата. — А теб?
— Не.
— Значи, разбираш — засмя се Трей. Той се смъкна в креслото и облегна глава назад. — Въпросът не е в това кой кого е зарязал — опитваше се да обясни той. — Не съм чак такъв егоист. Тази жена ми трови душата.
— Защо? — Във въпроса на Кит се смесваха съчувствие и любопитство.
— Ако знаех, щях да се успокоя. Тя бе… — Трей тихо въздъхна — …всичко — гореща, студена, мека и остра като меч, така дяволски истинска… — Гласът му заглъхна и зъбите му проблеснаха в кратка гримаса. — Авантюристка, която може да засрами дори и Валери.
— Валери определено има дарба — кротко се съгласи Кит. — Трябва да й се признае. Но ти още не си видял Макао. Жените там са — той се усмихна — изобретателни, на моменти дори вдъхновени. Трябва да дойдеш с мен. Яхтата ми е в Сан Франциско. Какъв по-добър начин да забравиш… как й беше името?
— Емпрес.
Веждите на Кит се повдигнаха.
— Скромно име.
— Приляга й — каза Трей. — Кучката!
ГЛАВА ДЕВЕТНАДЕСЕТА
Емпрес прекара есента в Париж уединена скромно в дома си, само с най-близките си приятели, и в очакване на своето дете. Колкото повече наближаваше времето то да се роди, толкова по-често мислеше за Трей. Казваше си, че може би за всяка майка е нормално да бъде податлива емоционално към бащата на детето си. През цялото лято се бе борила със себе си, за да заличи образа на високия, тъмнокос индианец. Споделяше целеустремено лекомислието на обществото, беше се смяла, докато не я заболеше лицето, нарочно посещаваше официални обеди, разходки по магазините, вечери и танци, където мъжете й обръщаха огромно внимание. Времето и активността постепенно ще притъпят силния копнеж, мислеше си тя, ще я отвлекат от спомените, ще я развлекат с нови празненства, ще превърнат Трей в неясен спомен.
„Времето лекува всичко“ — жалка измислица. Въпреки отминаващите месеци, Трей си оставаше скътан и съзнанието й като богатство — складирано и скъпоценно. Нейният първи урок за силата на любовта. Въпреки всичко, колкото и незабравим да бе любимият й, Емпрес оставаше непреклонна, че той не бива да узнае за бебето, което тя носи. Той не беше дошъл. Ако я обичаше, щеше да дойде, но него го нямаше и тя знаеше защо.
Незнаещ покой, развален и разпуснат, той си бе намерил друга. Величественият образ на Валери се появи в съзнанието й наложен върху образите на безкрайна върволица други жени — всичките благосклонни и боготворящи Трей. Той не заслужава да знае за детето си, беснееше тя в пристъпите си на засегнато честолюбие, после покрай яда й се промъкваше една по-лоша мисъл — черна и горчива и я нараняваше — не му пука! Ще му е все едно, дори да разбере.
Както толкова много пъти в миналото, Емпрес седеше под лъчите на топлото есенно слънце в познатата розова градина на хотел „Джордан“. Ароматът на последните рози сладнеше във въздуха. В един кратък миг тя се запита дали всичките години на изгнаничество, беди и несполуки и смущаващите спомени за Трей не бяха просто някакъв сън. Тук, на гравираната каменна пейка, изработена по времето, когато Кралят-Слънце, осмият от монарсите, на които родът на графовете Джордан е служил, е разширявал границите на Франция, й се струваше, че никога не е напускала заобиколената от стена градина с нейния пеещ фонтан и грижливо изравнени алеи. Сякаш родителите й бяха зад прозорците на салона и тя нямаше никакви други проблеми освен да избере най-подходящата по цвят панделка за шапката си. Нима всичко е било само един скок в нереалните фантазии и тя щеше да се събуди, за да разбере, че отново е на петнадесет.
Но при следващия удар на сърцето й бебето ритна и действителността я заля като вълна. Вече не беше онова младо, наивно момиче, вече дори и отдалеч не приличаше на младото момиче, което чака мама и татко да се появят през френските прозорци. Отговорността за семейството й рязко бе сложила край на нейното детство, а Трей Брадок-Блек се бе погрижил за встъпването й в една пълноценна женственост. Би трябвало да го мрази и го мразеше. Мразеше го заради това, че не се бе спуснал след нея като болен от мъка влюбен, но също така го обичаше. Любовта и омразата й съществуваха заедно, преплетени една с друга като тъкан, покрита с усукани спираловидни шарки, без начало и без край. И през всичките месеци, след като напусна Монтана, тя все не успяваше да улови главната нишка, за да я разплете и да си осигури спокойствие.