Не си бе направил труда да дойде за нея, помисли си тя и изпусна лека въздишка, която топлият есенен въздух отнесе. И макар да разбираше, че е наивно да си мисли, че с нещо е по-различна от другите жени в живота му, тя все още се надяваше. Надяваше се той да разбере, че не може да живее без нея. В следващия момент осъзна нелепостта на поетичната фраза, като че ли животът на Трей Брадок-Блек щеше да спре без нея. „Не може да живее без нея“ — гирлянди от рози на врата на купидонче, суетност и илюзии… крехкото вълшебство срещу действителността.
„Какво ли прави той сега?“, питаше се тя, след като явно и без нея си живееше чудесно. Дали отрупва стаята на новата си любима, или на своята жена с любимите й цветя? Или й купува красиви дрехи? Каква ли кожа ще избере за последното си сляпо увлечение?
А докато меланхоличното бленуване завладяваше все повече съзнанието на Емпрес… Трей, противоположно на това, което тя си мислеше, лежеше на златистата есенна трева на сечището, в компанията единствено на Рали. Докато конят си поскубваше от тревата и от време на време вдигаше глава, поглеждаше сякаш внимателно слушаше, Трей му разказваше за Емпрес. Той се излежаваше, повдигнат на ла кът, под лъчите на топлото за сезона слънце. Стройното му бронзово тяло беше голо до кръста, а мокасини те му бяха захвърлени настрани.
— Тук щеше да й хареса — каза той, загледан в малката полянка и бълбукащото поточе. — Прилича на чифлика в Уинтър Маунтинс. — Но след това си спомни, че сега Гай е граф и грубата колиба в Уинтър трябва да бъде забравена… заедно с всичко останало в Монтана. — А освен това, Рали — много тихо каза той — Не мисля, че Емпрес Джордан ще оцени простичката красота. Тя е по по-тучните пасбища, големите игри сред аристокрацията и лъскавите играчки.
Унесът на Емпрес, погълната от своите спомени, беше прекъснат от пронизителния вик на Едуард. Рязко вдигна глава и го погледна разтревожена, но той тичаше към нея с грейнало от радост лице. Тя се усмихна на братчето си, което се бореше с терасирания наклон със закръглените си несигурни крачета. Беше щастлива заради неговото щастие. Трей не й липсваше само на нея. Едуард още спеше със снегоходките, които си бе донесъл от Монтана.
Заля я внезапен, изключително силен копнеж, и тя отправи една въздишка към слънчевото небе. „Защо не дойде да ни вземеш, Трей?“ Днес той отчаяно й липсваше, липсваше й прегръдката му, красотата на усмивката му, горещата страст, с която я пожелаваше.
— Тайгър Том си има котенца! — изписка Едуард. Той започна да я уговаря, още преди да измине последните няколко ярда до нея. Късите му крачета усърдно работеха. — Иска едно! Аз, аз иска!
„Очевидно на Тайгър Том са му объркали името,“ помисли си тя и протегна ръка. Пухкавата ръчичка на Едуард я затегли.
— Ела, ела видиш! — крещеше той, а възбудата танцуваше в очите му.
Сияйните спомени за Трей бяха заменени от лепкави ръце и пискливи желания.
След месец, късно след полунощ, известният лекар, който акушираше на всички раждания в кралското семейство, тъжно поклати глава и се обърна към Аделаид:
— Нищо повече не мога да направя. — Просторната гореща стая, изпълнена с миризмите на раждането, действаше потискащо. Ранните часове преди утрото бяха изпълнили вътрешността й с мрак, сякаш сенките бяха изпълзели от тъмните ъгли и бяха забулили всичко в угнетяващата си плащаница.
Родилните мъки на Емпрес продължаваха вече ден и половина — тридесет и шест часа със замайващата бяла болка и все по-голямото напрежение на крещящата агония. Бебето бе обърнато и лекарят не беше сторил нищо повече от това да каже: „Природата си знае работата“, когато само преди секунди пулсът на Емпрес бе паднал опасно ниско и писъците й, стихнали през последните няколко часа до хленч, бяха престанали.
— Некадърник! — гневно просъска Аделаид. — Идиот! Ще те съсипя, нескопосник такъв! — ругаеше тя, докато докторът се измъкваше заднишком, след което се укори, че бе чакала толкова дълго, за да го изхвърли. Макар че той беше акуширал и при двете й, протекли нормално раждания, степента на неговата некомпетентност сега беше очевидна. Ужасена, тя изпрати да извикат Беатрикс. С крясъците си тя накара слугите припряно да хукнат да търсят старата й дойка. За нея Беатрикс беше по-близка и от собствената й майка и тя винаги я търсеше в моменти на мъка и опасност.
Старата дойка бе доведена след по-малко от двадесет минути. Аделаид избухна в сълзи.
— Трябваше да те извикам по-рано — проплака тя в прегръдката на старата жена, която я беше отгледала.