— Е, ти също Йон — бързо отвърна тя. — Единствената разлика е, че ти не говориш за това толкова много. — Блейз знаеше, че заради сина си Хейзард би минал и през ада. Беше се погрижил на Трей да не му липсва нищо и го боготвореше с щедростта на цялата си душа, без нито веднъж да го упрекне.
— Стана добро момче — в гласа на Хейзард имаше гордост — благодарение на начина, по който го отгледа.
— А благодарение на теб всички мъже в рудниците и в ранчото го харесват. Да не говорим за обожанието на племето.
— Знае за мините и ранчото толкова, колкото и аз. Мъжете уважават такива хора. — Хейзард се ухили. — А докато печели всички надбягвания и улавя коне при набезите, важността му в очите на племето е гарантирана.
— Йон — тихо каза Блейз, — обеща ми, че сте приключили с набезите. Знаеш какви са властите сега.
— Това са само малки конекрадски набези, мила — успокои я той, но гласът му прозвуча игриво. Набезите бяха последната неограничена свобода, която им бе останала, приемаха ги както децата — веселите игри. — Не можеш да очакваш да се променим за една нощ. Ездата е в кръвта. Помниш ли — нежно продължи той — онова първо паломино, което ти доведох?
Като че ли беше вчера. Видя Хейзард, застанал в мъглата на утрото в златистата светлина на изгрева.
— Помня цветята около врата ти — тихо отвърна тя.
— Онази сутрин ти изпълни сърцето ми, mia cara, и исках да открадна за теб всички коне в полето. — Очите им се срещнаха и особената магия, която само те двамата виждаха, грейна жизнена и трайна.
— Сякаш бе вчера, Йон.
— Така изглежда, нали… сякаш децата и годините някак профучаха покрай нас, без да ги усетим.
— Хубави години бяха, нали — прошепна Блейз, — въпреки… — Тя преглътна сълзите си, когато спомените за смъртта на децата им я заляха.
Хейзард скочи от стола и я грабна в прегръдките си още преди да се е изтърколила първата й сълза.
— Не плачи, mia cara — прошепна й той, заровил устни в косата й. Люлееше главата й на гърдите си и собствените му очи заблестяха. — Те бяха с нас дълго. Помисли си за щастието, което споделихме… и за всички хубави спомени. — Той отиде до прозореца и оста на изправен пред него. Държеше я в прегръдките си, загледан в собствените им земи, прострели се на мили отвъд планините. Сияйното зимно слънце запали огън в косите на Хейзард, освети великолепните черти на красивото му лице, блесна в сълзите, уловени от миглите му, и засвети в лъскавите златисти нишки на нейния шал.
— Въпреки скръбта, това бяха чудесни години — прошепна Хейзард и тъмните му очи се върнаха върху жена му. — Ти си най-добрият ми приятел — много тихо каза той — моят най-най-добър приятел. И — прошепна той, като докосна леко бузата й с устни — моята страст. — Печалните нотки в гласа му намаляха и той оживя от радостта в него. — Ти си любимият ми партньор на шах — усмихнато прибави той — и най-дипломатичният ми критик. Когато слизаш по стълбите, облечена в бална рокля, стомахът ми все още ме присвива при вида на красотата ти. Но — гласът и очите му бяха изпълнени с любов — аз те обичам най-много точно такава, каквато си сега — окъпана от изгрева на слънцето. Ти винаги си била моето слънце, луна и звезди…
Блейз повдигна глава от рамото му и го целуна по нежната извивка, там, където челюстта му срещаше ухото му.
— В целия широк свят намерих теб. — В блещукащата влага на очите й грееше обожание. — Бяхме толкова щастливи — тихичко въздъхна тя.
Той я целуна нежно, а след това се усмихна с онази кратка ослепителна усмивка, която никога нямаше да й омръзне.
— Ние сме щастливи — каза й той.
За Коледа Кит се върна при майка си. Семейство Брадок-Блек прекараха празника в ранчото и малко след Нова година заминаха за Вашингтон. На третата седмица от престоя на Трей там, пристигна второ писмо от Гай, препратено от ранчото. Новините бяха доста банални и малко остарели. Гай споменаваше дъжда, колко е пораснал Едуард, уроците си по езда, какво правят момичетата и колко им липсва Трей. В края на изложението от светски събития, внезапно дъхът на Трей спря. Последното изречение на Гай гласеше: „Преси вече е добре. Миналия месец едва на умря.“
Когато отново се сети да диша, една силна крещяща тревога, безгранична и жадна като копнеж, се настани на мястото на предишната му преднамерена безучастност. Не можеше да е била болна или близо до смъртта, без той да знае. За него имаше значение да знае, че тя е някъде в големия свят — жива. Огромно значение, в следващия миг реши той. Ако беше умряла, той трябваше да се изправи лице в лице със страшния край. Можеше никога повече да не я види, никога. Тя никога нямаше да се върне. Нямаше да се смее някъде по света или зад следващия ъгъл, или да върви под дъжда, макар че дъждът беше на хиляди мили от него. За първи път от месеци насам той захвърли настрана благоразумието, невъздържано отказа да претегли разумните мотиви и обяснения. Едва не умря, мисълта звънтеше отново и отново в съзнанието му и го докарваше до лудост. Той се изправи стремително, с рязко буйно движение, което запрати стола му назад с трясък. Заминава за Франция! Камбаните на уплахата престанаха да звънтят и по сетивата му препусна въодушевлението.