Но тя неизменно късаше писмата си. Думите все и се струваха слаби и неточни. Опита любезния тон — студените обективни думи — и дори му писа в трето лице. Помисли си дали да не му изпрати просто едно съобщение. Искаше да му каже за сина му и за радостта, която изпита от това, че двамата имат дете. При всеки опит изразите излизаха някак тромави, сякаш се молеше и тя ярко си спомняше негодуванието му от бременността на Валери и от разярените бащи на многото жени, които всячески избягваше.
Възможно ли бе да е бил неоправдан в толкова много случаи, или за един мъж просто беше по-лесно да се дистанцира от проявите на собственото си неблагоразумие? Изглежда, за него бе прекалено лесно да каже: „Не са от мен“, като че ли самото произнасяне на думите освобождаваше съвестта му от угризения и животът му можеше да продължи сякаш нищо не е било. И тя така и не изпрати писмата си. Не искаше да го моли да обича сина си просто по задължение.
В последно време Емпрес отново бе започнала да приема гости — едно прагматично решение, основано по-скоро на настоятелния натиск на Аделаид, отколкото на собственото й желание. Аделаид се бе погрижила за светския живот на Емпрес и в първите месеци след завръщането й в Париж, тя бе засипана от покани. Макар да бе вдовица и в траур, многобройните й обожатели бяха предани и загрижени за нея.
Мъжете съвсем открито бяха заслепени от красивата млада жена, която си спомняха като слабичка и височка девойка. Сега Емпрес бе по-скоро сластолюбива отколкото игрива и бе надарена с рядка скъпоценна откритост, която напомняше за най-добрите творби на Ботичели. Слънчевата й коса бе предизвикателна със своята непокорност, дори когато тя се опитваше да скрие къдрите си в строги, подхождащи на положението й на вдовица прически. Ако знаеше колко предизвикателна и апетитна изглежда комбинацията между черния цвят на траура, златистите тонове на кожата й и светлокестенявите й коси, тя по-добре би разбрала причините за вечната обсада от многобройни ухажори.
Когато вдигнеше взор, за да погледне някого, зелените й очи, засенчени от разкошни черни мигли, действаха като упойка и кавалерите, които я заобикаляха, незабавно, макар и дискретно, я кръстиха с прозвището „Зелената изкусителка“.
Нехайното й безразличие се възприемаше най-вече като провокация, а искреното й учудване, което много от възгрубичките им комплименти предизвикваха — като очарователна поза. Каквито и да бяха индивидуалните тълкувания на чувствата на Зелената изкусителка, за физическата й красота спор нямаше. Тя бе пищна жена, знойна, сияйна в цветовете на златото фаворитка, желана още повече заради мистериозния й стремеж към усамотение. Нямаше човек, който да не разбира нейния траур, но всеки млад палавник таеше надеждата, че в крайна сметка, именно той ще бъде избраният да сложи край на уединението й.
Предложенията за това как точно да бъде сложен край на това уединение покриваха цялата гама от неприличието до почтеността. Като бивша контеса дьо Джордан, независимо от брака й за американец, Емпрес получи много честни и прилични предложения за женитба. В кръговете на аристокрацията и богатството, в които се движеше, тя получи и някои интересни, недотам дългосрочни предложения.
На всички тях тя изпращаше един и същ вежлив отговор: че след изтичането на едногодишния траур, ще обмисли сериозно предложенията им. Правеха се облози за победителите в спора, за благоразположението на Зелената изкусителка и с шансовете си дук дьо Век и принц Иполит дьо Морн водеха първенството.
Както разбираха всички, предложението на дук дьо Век бе ограничено от обвързаността му с брак, но досега този факт не беше попречил особено на репутацията му на пръв женкар в Париж. Богатство, красота и откровено чувствен чар се бяха съчетали, за да осигурят предимствата на дука в отношенията му с жените.
Принц Иполит, много по-млад и вероятно по-податлив на чувствата, бе засегнат от магията на Емпрес в такава степен, че започна да съчинява сонети и за пръв път обърна внимание на непрестанните настоявания на майка му да се задоми.