— Не ми дръж такъв тон — озъби му Емпрес, а престорено добродетелният му тон едва не я накара да тропне с крак от негодувание. — Не и ти, който си известен с неоспоримата слава на най-големия жребец на запад от Мисисипи!
— За един мъж това е по-различно.
Никакви вежливи извинения, единствено един до невъзможност наставнически отговор. Типично за Трей.
— По кой начин — с леден глас се поинтересува Емпрес — е различно? — Клишетата на Трей, заедно с неговото ужасно нахално двуличие бяха гаранция, че настроението й ще стигне точката на кипенето. Дали е девственица или води полов живот, няма никакво значение. Няма значение, че, фактически, откакто се бе върнала от Монтана не бе имала мъж. Какво го засяга, предизвикателно си помисли тя в отговор на проклетите му мъжки предубеждения. Единственото, което има значение, е това, че решенията ще ги взима тя. Не обществото, не той, не някакъв непознат на улицата.
— Ние имаме повече свобода — говореше мързеливо, но думите му бяха властни.
— Колко хубаво. Открих обаче — тя повдигна леко брадичката си, за да срещне дръзките му очи. Гласът й беше сух и строг, — че моята собствена свобода е също толкова голяма.
Беше застанал на известно разстояние от нея, до стола, от който бе станал, и сега се приближи с онази мека, плъзгаща се походка, за която Емпрес си мислеше, че би била безшумна и върху сухи накапали от дърветата листа. Той спря до нея, прекалено близо, според изискванията на вежливостта и се надвеси отгоре й. Сдържаше гнева, който го обземаше, като си представеше Емпрес да се люби с някои от онези мъже с усилие. С пресилена нежност Трей каза:
— Понякога, скъпа, за жената има, как да се изразя по-светски… физически последствия от тази свобода.
Стомахът на Емпрес се обърна. Знаеше ли за Макс? Нима цялата тази словесна престрелка е била игра на котка и мишка? Защо изглежда толкова едър? Много по-голям отколкото си го спомняше.
— Кога пристигна в Париж? — попита го тя и въпросът й прозвуча твърде прибързано, твърде безцеремонно, изведнъж твърде изострен от перспективата Трей да предяви претенции към сина им.
Той леко се приведе в едва загатнат поклон и сапфирените копчета на жилетката му проблеснаха и й намигнаха, сякаш за да й напомнят за богатството, с което той разполагаше.
— Днес следобед — отговори й той. — Мога ли да ти се обадя по-късно довечера, след операта, и да изпробвам малко от твоята свобода! — Тонът му беше съвършено равен, сякаш някъде наблизо седеше бдителната й придружителка. Почтителното му кимване с глава бе безпогрешно. Само мекото ударение върху думите и подигравателният блясък в очите му бяха неуважителни.
Той не знае за Макс, реши тя, като погледна в надсмиващите се безразлични очи. Под безполезната подигравка в тях имаше твърде много развратна чувственост. Интересуваше се единствено от задоволяването на плътските си нужди.
— Боя се, че довечера съм заета. — Недомлъвката и гласа и изражението й внушаваха, че ангажиментът й няма да е краткосрочен.
— Тогава, утре? — предложи той, без да се смути. Не го затрудни нито съдържанието, нито смисълът на нейния отказ.
— Не — с равен глас отвърна тя, ядосана от лекомисленото му предположение, че тя ще отстъпи пред грубото му заявление, че я желае; странно подразнена от това, че се чувстваше привлечена по необясним начин от горещата жадна покана в светлите му очи — сякаш стоеше неспокойна и разтреперана и само чакаше той да протегне ръка и да каже: „Ела!“
— Толкова ли е напрегната програмата ти? — попи та той с онази чаровна безочливост, на която Емпрес бе имала възможност да се наслаждава през целия следобед. — Готов съм да платя за една значителна част от времето ти. Какви се тарифите тук, в Париж? — отпуснато провлече той, — Сигурно има разлика, вече не стоиш боса на пангара. — Стоеше там и познатото иронично изражение отново се настаняваше на лицето му, докато я наблюдаваше.
Тя се изчерви до корените на косата си и си пое дъх с убийствена ярост, каквато не беше изпитвала досега.
— Естествено, намирам, че на предложението ти не може да си устои — жлъчно отвърна тя. — За съжаление — язвително продължи тя — тарифите са такива, че не можеш да си ги позволиш.
Той се изненада, после се засмя.
— Мога да купя всичките мръсници на континента, гълъбче — сърдечно я увери той, — и ти много добре го знаеш.
— В такъв случай, приятна почивка, господин Брадок-Блек — каза тя. Ако беше мъж, щеше да го убие. Тя се завъртя, отвори вратата със замах и избяга от грубия му смях и от огромното си желание да забие нокти в лицето му и да види как обидната му усмивка се залива в кръв. Тя се спусна в първата стая, затръшна вратата зад себе си и се облегна на нея разтреперана от гняв. Ако имаше оръжие щеше да го използва и да изкорени пресметнатата му грубост и безочие. Как смее да мери поведението й със собствения си двоен аршин? Как смее да я нарича мръсница, заради неща, които самият той оценяваше като прерогатив на мъжете.