— И нито дума за Макс. — Емпрес погледна към Женевиев, която се обърна, когато Гай изохка под натиска на пръстите на Емпрес.
— Недей да спориш, само го направи. Кажете и на Емили. Ще ви обясня друг път.
Децата я зяпнаха, стреснати от резкия й тон. Смаяни от тази странна заповед, те се видяха принудени да й се подчинят, както бяха направили няколко месеца преди това, когато Емпрес им забрани да споменават за Трей. Разбраха, че е по-добре да не задават излишни въпроси.
— Едуард може да… — подхвана Гай, но Емпрес тръсна глава:
— Никой няма да го разбере какво казва, но ако спомене нещо за Макс, не му обръщайте внимание.
— Не се притеснявай, Преси. Щом не искаш, няма и дума да обелим — бързо отвърна Гай в стремежа си да й докаже, че ще защитава нея и Макс, ако тя сметне, че това е необходимо. Но освен верността към сестра си, той изпитваше истинско възхищение от Трей и жадуваше той да остане при тях. Гай боготвореше този безделник в измачкано вечерно облекло, който се боричкаше с тях на пода на дневната, и вярваше, че каквото и да стане между двамата възрастни, нищо няма да помрачи неговото приятелство с Трей.
— Ще кажа на Емили — каза той и се опита да успокои обстановката. — Не се тревожи, Преси, никой няма да спомене Макс.
— Разбра ли, Женевиев? — кратко попита Емпрес. Огромните сини очи на детето издаваха, че Женевиев не разбира нито защо Емпрес постоянно се заяжда с Трей, нито защо не иска да го вижда в дома си, нито защо не трябва да споменават Макс пред него, но въпреки това кимна в знак на съгласие.
— Тогава вървете да се обличате и побързайте.
Те се затичаха, а тя се облегна на стената и затвори очи. Няма да запазят тайната, ужасено си помисли тя. Все щяха да изпуснат нещо за Макс. Как можеше да е сигурна, че ще си държат езика зад зъбите. Господи, нима можеше да направи нещо? Само преди няколко дни беше убедена, че завинаги е изхвърлила Трей от живота си и че е изгорила всички мостове зад себе си. Но как бе могла да забрави колко упорит можеше да бъде той, когато поиска. Трей Брадок-Блек винаги налагаше собствените си правила.
Емпрес нервно приглади косата си. Роклята й бе измачкана, след като бе повила Макс. Пооправи се малко, изпъна рамене и се запъти към стаята, където беше Трей, за да се изправи лице в лице с мъжа, който не само би могъл да съсипе живота й, но и почти бе успял да го направи. В стаята струеше слънце, тя пристъпи напред и видя Трей все още удобно изтегнат на пода. Безгрижен, както винаги, помисли си тя. Не го интересуваше, че на горния етаж се намира синът му, нито пък това, че обърква живота й тъкмо когато внимателно го бе подредила. Не му правеше впечатление, че е дошъл в дома й във време, което повечето хора смятат за безумно рано.
— Няма да ти позволя да купиш диаманти за Емили — рязко каза тя, вместо да му обясни как се чувствува всъщност. Той я дразнеше, тревожеше я, караше я да бъде особено неспокойна. — И не искам да им купуваш повече подаръци — посочи тя бъркотията на пода.
Той продължаваше да лежи безгрижно отпуснат и само леко повдигна клепачи, за да я погледне. Той прекрасно знаеше какво означават думите й.
— Защо не? Аз обичам децата — спокойно каза той. Беше прекалено рано или пък той беше твърде уморен, или пък просто не го интересуваше какво мисли тя по този въпрос. Без да обръща внимание на тона й, той внезапно си помисли, че е трябвало да дойде в Париж по-рано, поне заради децата.
Краткият му отговор я обърка и ядоса, защото той всъщност й казваше: „Така искам“ и я поставяше в неловко положение да му отговори: „Да, но аз не позволявам“. Доколкото го познаваше, на това той би отговорил: „Само че, аз мога и ще го направя“.
Тя го прокле заради безцеремонността, с която нахлу в дома й и заради влиянието му върху децата. Емпрес беснееше, защото не искаше да признае, че това, което я дразнеше най-много не беше привързаността му към децата, нито подаръците, нито ранният час, а тъмните кръгове под очите му и раздърпаните му вечерни дрехи. Приличаше на човек, който се е събличал и после бързешком се е обличал отново. Яката на сакото му беше подвита навътре, бялата му вратовръзка беше разхлабена, някои от скъпоценните копчета на колосаната му риза липсваха и целият ухаеше на мускус и амбра — откритието на Париж за този сезон. Когато го вдишваше, човек едновременно се омайваше и възбуждаше и Трей със сигурност ценеше високо качествата на това вещество. След като го огледа по-внимателно, Емпрес забеляза, че ботушите му са посипани с лъскав прашец — красноречиво доказателство за това, че е прекарал вечерта в близост до някоя женска рокля. Всъщност можеше да се досети за нощните му похождения още когато се оплака, че не е мигнал цяла нощ. Сигурно е утолявал жаждата на сетивата си… с жена. Как е посмял да дойде тук направо от оргиите си.