Беше му необходимо нещо повече от дипломатичност, за да се освободи, защото, ако съпругът й беше стар и глупав, тя съвсем не беше такава. Тъй като беше освободил каретата си, за да може кочияшът да се наспи, се оказа без транспорт. Не можеше да се надява, че в това си състояние — възбудена, гола и ядосана — контесата ще се съгласи да му заеме каретата си. Макар да направи всичко възможно, за да я успокои, тя все още се цупеше, когато той си тръгна.
Беше се държал изключително грубо. Трябваше да й направи някакъв скъп подарък. И може би да й се извини, мислеше си той, застанал на стълбите й в студената нощ, малко преди разсъмване.
Той импулсивно реши да отиде пеша до дома на Емпрес, тъй като всичките му стари приятели живееха чак в Жермен. Трей обичаше изгрева в Париж. Напомняше му за зазоряването на Беър Маунтинс, а още спящият град успокои напрегнатите му сетива. Помисли си, че една такава ранна визита е твърде неподходяща, затова се отби по пътя да купи играчки за децата. Той задряма в един файтон в очакване да отворят магазините, а после го препълни догоре, след като влезе в няколко и просто посочваше наред. Натоварен с подаръците, развеселен и спокоен, той се радваше от предстоящата си среща с децата. Емпрес изобщо не го занимаваше.
Тъй като разговорът им не беше откровен, а просто формален, Трей си позволи да й отговори лениво примижал:
— Дамата беше достатъчно интригуваща, за да ме задържи цяла нощ. Между другото как обясняваш на децата посещенията на мъжете? — на един дъх попита той, защото и двамата копнееха да получат отговор на измъчващите ги въпроси и терзаещата ги ревност, защото искаха да си отмъстят за дългите нещастни месеци.
— Върнах се от операта в полунощ.
— О, и децата вече спяха?
— Колко проницателно — отговори тя, отиде до прозореца и се загледа навън, сякаш присъствието му нямаше никакво значение.
Значи веселата вдовица бе забавлявала мъжете до късно снощи, мислеше си той, загледан в силуета й, който се открояваше на прозореца. Но защо това толкова го учудваше? Ако някой познаваше разгулната й душа, то това определено бе самият той. Но как успяваше да изглежда толкова свежа и невинна тази сутрин, облечена в жълтата си копринена рокля, с преметнатата си, почти детински пухкава, златиста коса и същевременно всяка нощ да се отдава на разврата. Той почувства желание да обхване с ръце малката й, крехка талия, да я привлече към себе си, докато усети, че тя го прегръща и да зарови лице в ухаещата й на люляк коса. Вече не се залъгваше, че единствената причина да бъде тук са децата. Обладан от луда ревност към всички останали мъже в живота й, той й каза със заповеднически тон, какъвто не бе използвал пред нито една жена:
— Няма да чакам още дълго.
Тя се извърна към него, но не се престори, че не разбира какво иска да й каже Трей. Емпрес ядосано прокле и него, и ужасната му самоувереност и каза:
— Не можеш да ме принудиш.
— Няма да се наложи — усмихна се той.
Самоувереността му, раздърпаният му вид и опияняващата му сексуалност я раздразниха. Но ако трябваше да бъде честна пред себе си, той имаше право. И именно това я ядосваше повече от всичко друго. Как успяваше да я накара да го пожелае само с един поглед на страстните си очи; как събуждаше в тялото това дълбоко и разтърсващо чувство, когато другите мъже не постигаха никакъв успех, а полагаха огромни усилия? Той не й бе предложил нищо друго освен едно преходно удоволствие, последвано от разбито сърце и тя го ненавиждаше.
— Бих се радвала, ако престанеш да идваш тук — заяви Емпрес, вбесена от него и от собствената си реакция.
— Ще трябва да го гласуваме — съобрази той. — Мисля, че чувам децата.
Емпрес се изчерви.
— Проклет да си, Трей — каза тя и едва се удържа да не извика и да не го дари по самодоволната физиономия. — Не можеш да нахлуваш обратно в живота ми просто ей така.
Той я възнагради с топла, снизходителна усмивка.
— Ти само ме гледай — незлобливо й отвърна той и стана от пода с едно-единствено гъвкаво движение.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ВТОРА
Емпрес прекара по-голямата част от времето, докато Трей и децата бяха навън, в напрегнато очакване дали той няма да разбере от някоя случайно изпусната дума за раждането на Макс. Не, че това би имало някакво значение за него, мислеше си тя, докато сърцето й биеше учестено, но въпреки това тревогата не я напускаше. Какво ли ще направи, ако узнае? Дали ще започне да се пазари и да изисква? Дали ще я заплаши, че ще обяви Макс за незаконно роден? Не, той не би направил нищо подобно, тревожно се увери тя след малко. Трябва да престана да се притеснявам, повтаряше си Емпрес. Ако се вярваше на Арабела Макгинис, Трей Брадок-Блек нямаше да остане безразличен към сина си.