— Не трябваше да идвам — тихо продума той към тъмнината на нощта навън, а гордостта му копнееше тя да отрече срещите си с други мъже, да му поиска прошка… да се откаже от новия си живот. Той се обърна и застана срещу нея, все още скрит в сянката, с неразгадаемо изражение на лицето. Направи крачка напред и огънят освети изящното му лице, белязано от крайно изтощение.
— Това е непоносимо — прошепна той. — Не мога да понеса да те виждам с други мъже. Нямаш представа какво изпитвам. — Последва неловка тишина и той тихо додаде: — Това ме ужасява.
За пръв път бе изоставил арогантното си поведение.
Сърцето й трепетно затуптя, но мисълта за миналото на Трей, за убедеността му, че е галеник на съдбата и за непрестанните му капризи, не я напускаше.
— Познавам това чувство — каза тя. — Изпитах го към Валери, Арабела и тази вечер към Клотилд… към всички — приглушено добави тя.
Той бързо вдигна глава, като вълк надушил следа, и даде воля на присъщите си сила и неизтощима енергия. Най-сетне бе сигурен в чувствата си, а думите й му подействаха като освежителен вятър, изпълнен със сладки обещания и надежди и му дадоха отговора, който той толкова дълго бе търсил. Емпрес забеляза как той дълбоко си поема дъх.
— Можеш ли да се откажеш… — той спря за миг, пристъпи напред и тя видя по устните му да играе познатата предизвикателна усмивка от харема.
— Ако не беше толкова циничен, щеше да ми повярваш още първия път. — Той обожаваше леката игрива усмивка, която озари лицето й. — Няма други мъже.
— Дукът — припомни й той и отново се намръщи.
— Той беше отговорът ми на твоето сбогуване тази вечер… и на русата Клотилд — ревниво му припомни тя.
— Тя не може да се сравнява с теб — простичко каза той. — Скочих от каретата й насред пътя, взех файтон и пристигнах тук.
Беше дошъл заради нея. Най-после! Точно, когато бе изоставила всяка надежда. Макар че съвсем не всичките й мечти се сбъднаха, най-важната се осъществи — той беше тук.
— Това ли е любовта? — Тя първа се престраши да произнесе заветната дума, защото не се боеше да признае чувствата си, независимо че той все още се мръщеше.
Лицето му засия, а в очите му се появи нежност, която сигурно само майка му бе виждала. И то преди много години.
— Ако не е, не бих пожелал това гибелно мъчение никому — необичайно смирено изрече той.
— Искаш ли сина си? — попита тя. След всички въпроси, свързани с Трей и бебето, на които не бе успяла да намери отговор, тя най-сетне искаше да разбере дали желанието му да вземе Макс се диктува от собственическото му чувство, или е изблик на истинска обич. Знаеше от опит, че обаянието му е огромно и че много трудно може да се прецени кога е истинско и неподправено, но майчинските й чувства бяха не по-слаби от любовта й към Трей.
— Почти толкова, колкото искам теб — отговори той, вложил цялата си любов в погледа, който й отправи и продължи: — Всъщност точно толкова, колкото желая и теб… По дяволите! Не е така. Това е различно и все пак същото — завърши той, леко поклати глава и протегна ръка, за да я погали леко по бузата. — Отчаяно искам и двама ви. — Младият мъж, който преди да срещне Емпрес имаше всичко, което пожелаеше, пое дълбоко дъх и тихичко попита:
— Ще ме вземеш ли?
— Сега ли? — искрящата победа проблесна в зелените й очи и лицето й засия от щастие.
Той със светнал поглед огледа мебелировката, съзря една удобна кушетка и отговори с тържествуваща усмивка:
— Сега би било просто чудесно.
— Предупреждавам те, че съм толкова влюбена, че сигурно ще се разпадна на парчета…
— Ами в такъв случай ще трябва да заключим вратата — каза той широко усмихнат. — Това може да излезе извън контрол.
Макар че я дразнеше, той изгаряше от желание да я притисне в прегръдките си и никога да не я пуска. Тя изглеждаше наистина царствена в бляскавата си коприна, обиците и колието. Лекият аромат на розите, подарени й от дьо Век се смесваше със собствения й благоуханен мирис. Но Трей я обичаше не по-малко и с износените каубойски дрехи или пък съвсем гола. Почти невярващ в чудото, той тихо си каза „Тя ме обича!“
— А ти ще изоставиш ли харема си — попита Емпрес и го последва, когато той се запъти към вратата и я заключи. С присъщата си прямота тя зададе въпроса направо, като очакваше да получи един-единствен отговор. Трей бе опитен мъж и много добре знаеше какво иска да чуе тя, но този път това щеше да бъде не просто успокоение, а самата истина. Той се обърна с лице към нея. Сребристите му очи проблясваха като лунната светлина, а очертаните му скули потрепнаха от усмивката на изящните му устни.
Беше красив като греха. „Сега и завинаги“, помисли си тя.