— Мога да повикам Док Макфедън — добави Лили, но усети в очите на Блу и Фокс недоверието им към белокожите.
Те възседнаха яките понита и потеглиха на север. Блу придържаше Трей, а Фокс прокарваше пътя през падналия дълбок сняг. Беше изключително трудно. Струваше им огромни усилия да се придвижват през острия, суров вятър, виелицата, трупаща все повече и повече сняг, и ниските температури. Те едва се задържаха на конете, като внимаваха да не попаднат в опасните скрити проломи и дерета, в които натрупалият се сняг можеше да зарови и човек, и животно.
Обзети от собствените си мъки да преодолеят снежната буря, те не обърнаха никакво внимание на странното момиче от салона на Лили, което, облечено отново в старите си, износени мъжки дрехи, се бореше със снега и виелицата някъде зад тях, възседнало малкото си пони.
Но когато стигнаха до ранчото и влязоха в къщата, именно това малко създание, цялото покрито в сняг и посиняло от студ, започна да им нарежда как да пренесат Трей на горния етаж. По покритите с персийски пътеки стълби останаха следи от топящ се сняг.
На изплашените до смърт обитатели на къщата тя обяви, че името й е Емпрес Джордан, въпреки че никой не се бе сетил да я попита. Всички бяха шокирани при вида на окървавеното тяло на Трей. Въпреки всичко тя продължи да обяснява на смаяните присъстващи, че Трей я е купил същата нощ в игралния дом на Лили в Хелена. Изявлението й звучеше още по-абсурдно поради силния галски акцент, с който тя говореше.
Нямаха нито време, нито желание да й обърнат внимание. Кръвта на Трей продължаваше да се стича. Часове след като домашният лекар се бе мъчил да спре кръвоизлива и се бе предал безпомощно, тя се показа от сянката на вестибюла на горния етаж и наруши възцарилата се в помещението гробна тишина:
— Зная някои методи на народно лечение с билки от майка си, които биха могли да помогнат.
Очите на всички присъстващи се насочиха към невзрачното крехко създание. Шок, отчаяние и недоверие, но и бледи следи на надежда се долавяха в погледите на всички в този момент. Тя забеляза копнежа и надеждата в измъчените очи на бащата и майката, както и краткото кимване на Хейзард в знак на съгласие. Блейз заговори първа:
— Той е нашето единствено дете. Ако можете да сторите нещо… — тя спря, задавена от сълзите си. Погледна умолително към Хейзард, който я обгърна с ръцете си..
— Всичко, което притежавам — каза той тихо, — е твое, стига да спасиш живота му.
И тогава тя започна неистово да се бори за живота му.
Лекарят не даваше надежди Трей да дочака сутринта.
ГЛАВА ПЕТА
— Бих искала да донесат дисагите ми — бяха думите на Емпрес, след което Хейзард изпрати един от слугите да донесе багажа й.
Всичко останало, което тя пожела, бе доставено за минути — вряла вода, стерилни превръзки, порцеланов съд, в който да разбърква лекарствата и компресите, както и странната молба за дузина пресни яйца, разбити на пяна със сметана и ванилия. Като изхлузи влажния си жакет и мокрите си ботуши, тя по най-учтивия начин заяви на родителите, приятелите и слугите в стаята:
— Бих желала да работя сама.
По лицата на всички присъстващи се изписаха смесени чувства на шок, тревога и загриженост, но Хейзард и Блейз, изправени до умиращия си син, изобщо не поискаха обяснения. Дишането му вече не се забелязваше. Само при внимателно и продължително взиране можеше да се установи лекото помръдване на гърдите му. При това от време на време. Като че ли мозъкът му, все още повърхностно функциониращ, напомняше на дробовете, че имат нужда от въздух. И едва когато това съобщение достигнеше по някакви неизвестни пътища до предназначението си, разкъсаните остатъци от тялото му правеха опит да следват инструкциите.
Хейзард здраво стисна ръката на Блейз.
Тя го погледна с очи, плувнали в сълзи, при което той си наложи с всички усилия да запази гласа си спокоен. През целия им живот той бе нейната опора. И сега не можеше да я изостави, въпреки че сърцето му бе разбито.
— Тя ще се погрижи за Трей — каза той и придърпа ръката на Блейз.
— Той няма да умре, нали? Кажи ми че няма да умре! — умолително и отчаяно нареждаше Блейз.
Хейзард погледна към последното оцеляло от всичките им деца. Първородният им син, който им напомняше толкова много за тяхната любов — бебето, което за малко щяха да убият при Лакота; силното и решително дете, което бе оцеляло, въпреки ужасните детски болести, отнели живота на всичките им други деца. Синът, който единствен бе оживял през всичкото това време, когато те многократно бяха обвивали телцата на невръстните си дечица в бяло кадифе, за да ги положат в малки ковчези с любимите им играчки и топло меко детско одеялце.