Хейзард погледна отново към Блейз и отвърна с единствените думи, които нямаше да я разстроят и да унищожат надеждата й:
— Не, няма да умре — твърдо рече той, като си помисли, че ако загуби Трей, навярно щеше сам да поиска да умре.
Дали смъртта на техните деца бе наказание за всичко, което притежаваха. Понякога строгостта и аскетичността, заложени в природата му от произхода, свързан с дедите абсароки, го караше да се чуди дали действително всички тези материални богатства му бяха необходими.
Твърде много бе всичко, което притежаваха. Животът им бе действително богат. Пет прекрасни деца, власт, земи и богатства. И изведнъж, децата, едно по едно, си заминаха от тях. Един от синовете им почина от дифтерит. След две години — друг, от същата коварна болест, въпреки лекарствата, молитвите и специално доведените от Чикаго лекари. Пет години по-късно, Кло и Ева умряха с няколко часа разлика помежду си, въпреки че бяха преодолели страшната пневмония и бяха почти оздравели. Тогава Хейзард се бе изплашил да не би Блейз да полудее. В продължение на два дни той я държа непрестанно в ръцете си, потресен и ужасен от пустотата в очите й. Непрекъснато й говореше, успокояваше я, увещаваше я, че всичко ще се оправи някак си, без да я уведоми, че двете им дъщери бяха вече погребани. Самият той бе обхванат от страхотно отчаяние.
Единствено Трей преодоля всички подобни бариери. Когато Кло и Ева се разболяха, той бе далече, на училище, и родителите му изпратиха съобщение да се прибере. Когато пристигна и влезе в стаята на родителите си, Блейз го погледна и по страните й се стекоха сълзи. Това бе първият признак на някакво чувство след двата дни, през които бе седяла като безпаметна в ръцете на Хейзард.
— Ето ме мамо, върнах се вкъщи — каза Трей и протегна ръце да я прегърне.
И ако това бе равновесието в природата и придобитото изискваше и съответните загуби, то те с Блейз бяха платили прескъпо за богатството си. Ако в тази жестока зимна нощ Трей си заминеше, прострелян от ръката на някой от техните врагове… Хейзард усети как в гърдите му се надига свирепа жажда за мъст. Джейк Полтрейн нямаше да е жив на следващия ден.
Яростта му приглуши огромната безизходица и безпомощност, които го бяха обхванали. Хейзард добре усещаше защо лекарят се бавеше толкова много, когато трябваше да отговори на въпросите му. Достатъчно мъже около него бяха загинали през тези години и той ясно различаваше признаците на смъртта. Виждаше колко нищожни са шансовете синът му да оживее. Надеждата бе повече от невзрачна.
Той поведе Блейз към вратата, готов да стори всичко необходимо за спасяване живота на сина му.
— Ще бъдем отвън, готови да се притечем на помощ, ако се наложи — каза той.
— Не искам да напусна стаята — внезапно и рязко заяви Блейз, решена да се противопостави на безпомощното чакане. Тя бързо погледна към Емпрес и към безчувственото тяло на Трей. — Мога да помогна — в гласа й се четеше решителност и твърдост, в очите й блестяха незасъхналите сълзи. — Няма да можеш да се справиш сама.
Емпрес веднага се противопостави. Красивата червенокоса жена, облечена по последна модна линия, на пръв поглед изглеждаше лекомислена и повърхностна, като повечето богати жени. Огромни сапфири блестяха на шията и ушите й. Добре скроената и ушита кадифена рокля бе нещо изключително, синя като лятното небе, разкошна и пищна като одеждите на някоя кралица. Дали се бяха веселили тази вечер, или тя просто така се обличаше за вечеря, макар и в този затънтен край? Емпрес си спомни, че някога майка й също имаше цял гардероб с дрехи, ушити от най-добрите френски шивачи. Само че майка й, въпреки пищното си облекло, притежаваше силен дух и твърд разум. Може би тази жена също бе такава, но сега тя бе длъжна да я предупреди:
— Гледката ще бъде ужасяваща за вас!
— Гледала съм как четири от моите деца умират — бавно отбеляза Блейз. — Няма нищо по-страшно от това. Само ми кажи с какво мога да помогна — добави тя, а брадичката й решително се повдигна. — Всъщност с какво можем да помогнем и двамата? — допълни тя, поглеждайки към Хейзард.
Хейзард здраво стисна ръката на съпругата си, усмихна се извинително на Емпрес и произнесе тихо и кротко:
— Той е всичко, което имаме.
— Ако искам да сторя нещо за Трей, то е като… — очите на Блейз се изпълниха със сълзи и тя довърши с треперещ глас: — Той ще усети, че сме тук до него и няма да умре.
Емпрес разбра. Лечението можеше да помогне само по себе си, но всичко, което навремето бе усвоила от майка си и баба си, всички тайни за използването на билките, потвърждаваха истината, че понякога някой с малка искрица надежда за живот, наистина оживяваше, а друг — не. Всичко се състоеше във волята за живот, грижата на най-близките или може би най-общо — онова, което някои наричаха искрицата на неизчерпаемата енергия, която преминаваше между човешките духове.