— Колко съм щастлив, че те намерих — призна Трей и сърцето на Емпрес се обля в щастие.
Вечерята премина тихо и спокойно. Керосиновата лампа отразяваше сенки и нюанси по масата и лицата на тримата, насядали около нея. Изглеждаше така, сякаш са сами, единствени в този свят, изолирани високо в планината в тъмната мразовита нощ. Успокоена и доволна, Емпрес наблюдаваше как Трей се храни с апетит и грейна от радост, когато той похвали ястието й пред Гай. Той изяде по две чинии от двете блюда, като каза мило „Да, моля!“ в отговор на нейното предложение да му сипе още от горещия шоколад. В този момент на Емпрес й се искаше светът просто да изчезне, за да могат да си останат тук, в планината, далече от всичко и всички, завинаги.
Докато Трей спеше, Емпрес предупреди Гай да не досажда повече с въпросите си, и сега Гай с всички усилия потискаше желанието си да започне отново да го разпитва за всичко. Той зададе няколко по-скромни въпроса за индианците, скалповете и кървавите отмъщения. На всичките му въпроси Трей отговори вежливо, със сериозен и задълбочен тон. Двамата се уговориха да пострелят по мишена на другата сутрин.
— Ако до утре виелицата не е натрупала сняг.
— Мислиш ли, че може да натрупа? — попита Емпрес. — Небето е толкова ясно.
— Докато яздех насам вятърът се усили и смени посоката си. Намирисваше ми на голям сняг.
— Ами ако имаме късмет — лъчезарно подметна Гай, — значи ще ни затрупа.
— Може би — отвърна Трей, докато си сипваше крем в ябълковия сос.
— О, само това не! — възкликна Емпрес, раздвоена между мислите и чувствата си. — През първата ни зима тук бяхме затрупани от сняг и останахме така цели два месеца.
Тя обаче най-много се разтревожи от евентуалната възможност Трей да бъде принуден да остане с тях, ако снегът наистина ги затрупаше.
— Този път това няма никакво значение — намеси се Гай, — нали донесе толкова храна.
Гай бе твърде малък и изобщо не подозираше какви бяха притесненията и проблемите на сестра му, а присъствието на Трей му вдъхваше кураж и задоволство.
— Но ако ни затрупа… ти не можеш да останеш толкова дълго тук! — изтърси тя и след като осъзна колко грубо прозвучаха думите й добави, заеквайки: — Имам предвид, че семейството ти ще се тревожи.
— Аз лично не се притеснявам, ако снегът натрупа, а и семейството ми добре знае къде съм.
Е, ако не знаеха със сигурност, че я е открил, то поне се досещаха, че е тръгнал да я догонва. Ако майка му неминуемо щеше да се разтревожи, то баща му със сигурност знаеше, че Трей умее да се грижи за себе си и ще оцелее в планината.
— Чуваш ли, Преси? Трей няма нищо против да остане с нас! — лицето на Гай грееше от щастие. — Ще ме научиш ли да стрелям с лък и стрели? Можеш ли сам да стреляш с лък? Обзалагам се, че сигурно можеш! — забъбри развълнувано той.
— Ще имаме време да направим много неща — увери го Трей спокойно. — Първото нещо, което ще трябва да направим, са специални обувки за снега. Имате ли си такива?
Трей съзря паниката в очите на Емпрес при споменаването на възможността снегът да ги затрупа и се смили над нея.
— Не, нямаме такива обувки — отвърна тя, — татко веднъж се опита да направи такива обувки…
— Тогава просто ще направим обувки и никога няма да се страхувате, ако снегът ви затрупа. Как ти се струва тази идея? — попита Трей с мек тон.
— Добра е — отвърна Емпрес, убедена, че застояването на Трей в дома им щеше да бъде катастрофално за чувствата й. Трей, от своя страна, целият грееше от щастие и задоволство. Топлината, излъчвана от цялото му същество, достигна до нея като полъх нежност. Емпрес разбра колко много означава Трей за нея. Трябваше обезателно да седнат двамата заедно и да обсъдят неговия престой в къщата. Това, разбира се, можеше да стане по-късно, едва когато Гай си легнеше да спи.
Само че Трей заспа преди Гай, поради това, че бе максимално изтощен от дванадесетчасовата езда. Емпрес го покри с одеяло и когато Гай също си легна, тя поседна за малко, загледана в прекрасните черти на Трей и бронзовия оттенък на кожата му. Почуди се защо ли този толкова красив мъж бе решил да я преследва чак до дома й. Любувайки се на отсечените му, съвършени черти, Емпрес осъзна, че нямаше никакъв смисъл да се обвързва с най-богатия, преследван от толкова жени, заклет ерген на Монтана. Глупаво беше да се влюбиш в толкова привлекателен мъж, който дори и да не бе толкова богат, можеше спокойно да се радва на интерес от страна на нежния пол. Стари й се абсурдно да сравнява неговите чувства със собствените си, защото всичко от негова страна бе на плътска основа, а Емпрес имаше някакви други идеалистични схващания за взаимоотношенията помежду им. Всичко, което се бе случило между тях, от момента на тяхното запознанство като купувач и предложила се за продан жена, бе необмислено, прибързано и абсурдно. Интересно защо все пак Емпрес усещаше невероятна привързаност и топлина към него. Какво я накара да прошепне тихо, едва чуто: „Не оставай за дълго тук… защото може никога да не те пусна да си отидеш…“