— Надявам се, че децата няма да имат нищо против, ако остана — каза той в момента, когато и последното дете излезе навън.
Усмивката, с която той произнесе тези думи, бе иронична, а очите му грееха от задоволство и радост.
— Мога ли да ти хвърля нещо? — гневно го попита Емпрес в отговор на самоуверения му тон.
Проникналият през прозореца слънчев лъч освети скулестото лице, правилния нос и типично строгите индиански черти, като накрая се отрази в светлите му усмихнати очи.
— Отказвал ли съм ти някога каквото и да е, скъпа моя? — отвърна Трей и широко разпери ръце.
Рефлексите обаче никога не му изневеряваха. Докато Емпрес го замери с чайника, който държеше в ръка, Трей вече бе изхвръкнал навън и затворил вратата зад себе си.
Той беше като истинско дете покрай братята и сестрите й, помисли си Емпрес, докато ги гледаше как беснеят и се пързалят дивашки по снега. За миг тя дори се зачуди дали Трей не се радваше на играта повече и от самите деца. По-късно всички успяха да придумат Емпрес да се присъедини към тях, докато направиха снежни кули и укрепления и започнаха игра на два лагера — мъжки и женски. Групата на Трей изгуби битката — нещо, което изобщо не се понрави на Едуард и Гай, въпреки старанието на Трей да им обясни, че един истински джентълмен винаги отстъпва на една лейди да победи. Междувременно Трей прошепна бързо на ухото на Емпрес, че изобщо не се смята за победен, защото възнамерява да открадне една целувка от нея по време на церемонията по предаването на вражеския женски лагер.
Тази целувка разтърси и двамата. Беше една бърза, истински страстна целувка, на която станаха свидетели всичките деца, викащи и крещящи от възбуда, оживени и радостни както никога досега. Тази целувка приличаше на докосването на ръцете на разделени влюбени между решетките на затвор, беше като нещо непозволено, откраднато или престъпно, както например да целунеш любовника си пред очите на собствения си партньор. Толкова се бяха разгорещили от битката със снежни топки, че за пръв път си дадоха сметка колко различно и неповторимо е да се целунеш с възлюбения в такъв невероятен студ, и при допира да усетиш измръзналите устни на другия. Това беше като електрически шок, разтърсил в един миг и двамата, като чувството бе неописуемо, вълшебно и единствено. Трей рязко се извърна и се оттегли на няколко крачки. Емпрес се облегна на един от ледените снежни късове, оцелели след битката и потрепера от вълнение.
Същата сутрин, след като се прибраха в къщата, всички се заеха да майсторят снегоходки. Когато съзряха колко ловко и умело се справя с това занятие Трей, децата останаха почти изумени, спомняйки си несполучливите опити на майка им и баща им да скалъпят подобни обувки. С дългите си пръсти Трей прегъваше и моделираше парените дървени калъпи, после завързваше и прокарваше през дупките въжето от сурова кожа, затягаше го с фини малки възли, макар по всичко да личеше, че това никак не е лесно, още повече, че през цялото време прекъсваше собствената си работа, за да помага на нетърпеливите слаби детски ръчички. Децата толкова оживено се стараеха да му помагат, че отстрани гледката бе неописуема. Трей бе изумително бърз, доброжелателен и търпелив. Хвалеше ги от време на време, за да поощри ентусиазма им и продължаваше труда си. Той успя да помогне на всяко едно дете, така че от опитите им да майсторят и те действително се получи желаният продукт. Често-често той хвърляше по един страстен поглед към Емпрес, над главите на децата, от което сърцето й биеше още по-силно и развълнувано. Той се усмихваше по своя типичен начин, леко и загадъчно, колкото отново да я накара да потрепери от желание и нетърпение. Тази негова усмивка не означаваше нищо друго, освен че той е готов да почака още малко и да постигне всичко, което си бе наумил. Нямаше нужда да изразява мислите си с думи.
И когато вятърът заблъска силно привечер и навън изведнъж притъмня, Трей най-спокойно каза:
— Ето я и бурята, която се задаваше от вчера.
ГЛАВА ЕДИНАДЕСЕТА
До сутринта цялата долина бе затрупана в сняг и преследвачите на Трей, след като бяха изминали около четиридесет мили в напразни опити да открият някаква следа от него, се отказаха напълно. Всъщност снегът бе заличил и най-малката следа от Трей, а след ужасната буря, изобщо нямаше никакъв смисъл да продължават издирването. Групата, тръгнала след Трей остана за три дни при Кресуел, докато затихне вятърът и снегът намалее. За четиридесет и осем часа дебелината на снежната покривка бе станала около шестдесет сантиметра, а след като вятърът задуха напосоки, преспите достигнаха дори човешки бой.