На другата сутрин той събуди децата рано-рано, докато Емпрес бе изпаднала в дрямка. Шепнешком Трей им нареди да се облекат и да приготвят багаж за път. Каза им, че ще тръгнат със снегоходките, които сами бяха приготвили. Бе решил на всяка цена да намери лекар, за да спаси Емпрес. С помощта на децата той приготви каша и припечен хляб, след което провери дали всички са се нахранили добре и са облечени достатъчно топло. После повдигна Едуард от креслото, зави го в топли дрехи и едно допълнително одеяло и го настани в една раница, докато момичетата си слагаха шапките и ръкавиците.
Гай се погрижи да остави достатъчно сено за конете и кравата, а за пилетата остави всичката храна открита, за да бъде лесно достъпна. След като всички бяха напълно готови за път, Трей зави Емпрес в едно плътно одеяло и своето палто от бизонска кожа. Когато тя се опита да протестира, Трей тихо й прошепна:
— Връщаме се в ранчото. След минута ще те изнеса навън.
Тя цялата гореше. Очите й блестяха от високата температура. Трей почувства как го обзема страхът, изпитван при подобна гледка неведнъж в неговото детство. Ами ако тя не се оправи? Лекарите не бяха успели да помогнат на братята и сестрите му. Трей затвори очи и тихо отправи молитва към своите богове. Молитвата бе за силата и оздравяването, за оцеляването на Емпрес. Той знаеше за какво се моли с цялото си сърце и разум.
Трей нарами раницата, в която бе сгушен малкият Едуард, намести ремъците и палтото си, сложи една лента на челото си и се приближи към леглото на Емпрес. Повдигна я, излезе от къщата и съгледа очакващите го готови за път деца. Той последен обу снегоходките си, усмихна се приветливо и каза:
— Дръж се, Еди!
След това потегли начело на колоната през заснежената долина. Трябваше да изминат шестдесет и осем километра до най-близката хижа. Оттам Трей се надяваше да може да изпрати някого за лекар.
Тъй като децата не се бяха движили със снегоходки, това се оказа трудно за тях и те напредваха твърде бавно. Въпреки че Трей им прокарваше пътека отпред, те все пак изоставаха, често се налагаше да спират и да почиват, а по обяд спряха и да хапнат. С помощта на една малка лопата те разчистиха снега и запалиха огън. Трей наряза малко елхови клонки, от които стъкми едно легло за Емпрес близо до огъня. Докато децата хапваха от храната, която всеки един носеше в свое пакетче, Трей се опита да нахрани Емпрес. Той всячески я молеше да хапне нещичко, но тя бе толкова изнемощяла от сутринта, че едва успя да преглътне една-две хапки.
Трей разбра, че със скоростта, с която се движеха, няма да успеят да стигнат до Суенсън преди да се стъмни, както бе предполагал първоначално. Децата просто не можеха да се движат бързо като него. Така че трябваше да продължат и през нощта. Емпрес бе изпаднала в положение, от което трудно можеше да бъде повдигната или преместена. Всички продължиха упорито да се движат, защото трябваше да стигнат до Суенсън. Нямаха друг избор.
В късния следобед те започнаха да се уморяват и да спират все по-често. Колкото и бавно да се движеше Трей и както и да се стараеха децата да го догонват, те непрекъснато изоставаха. Той спираше от време на време, запалваше малък огън и всички отпочиваха за малко, след което ги ободряваше с думи и похвали и продължаваха да вървят. Всеки негов мускул бе опънат до болка и само невероятната воля го държеше все още на крака. Онези части на тялото му, които не бяха претоварени, той ги усещаше изтръпнали и вдървени от студа и непосилната тежест да носи и Емпрес, и Едуард. За щастие, Едуард отдавна бе заспал и не мърдаше отзад на гърба му, а бе просто като неподвижен товар. Трей за малко да се строполи на два пъти, когато Едуард внезапно се размърда, без да го предупреди.
Оставаха още около петнадесет минути, преди да се смрачи. Децата явно бяха изтощени до крайна степен. Женевиев, която бе само на осем години, почти се бе предала и Гай усилено я теглеше за ръката, стиснал здраво челюсти от умора и изнемога. Малкото му лице бе пребледняло от изтощение и той едва ли щеше да издържи още дълго. Когато по едно време Женевиев се разплака, Гай и Емили мигновено я смъмриха.
— Преси е болна — каза й Гай — и трябва да продължим да вървим. Когато вече не можеш сама, аз ще те нося на гръб.