— О, по дяволите! — възкликна той и като пусна ръката й, рязко се изправи. Той се запъти с широки крачки към прозореца, подпря длани на дъбовия перваз и навъсено се втренчи в зимния пейзаж навън.
— Високо ценя всичко, което си направил за мен и за моето семейство — спокойно каза Емпрес. — Но не трябва да чувстваш някаква отговорност и веднага щом се почувствам по-добре, ние ще се върнем в Уинтър Маунтин.
— Това, което чувствам, не е отговорност — каза Трей. Стоеше гърбом към нея, суров и смутен от мисълта, че Емпрес би могла да напусне живота му още на следващия ден.
— И не би трябвало. — Емпрес потисна болката и се насили да изрази нужната вежливост. Бе проявила излишна мечтателност, като смяташе, че с нещо е по-различна от многото предани, чувствени жени в миналото на Трей. — След няколко дни отново ще съм на крака и повече няма да злоупотребяваме с твоето гостоприемство. — Трей се отблъсна от прозореца и се обърна към нея с рязко, неспокойно движение:
— Дявол да го вземе! Не ме бива за това — остро каза той.
О, Божичко! Как беше възможно това? Да го желае толкова много, когато всяка негова дума беше точно противоположна на нейните чувства? Като се взираше в строгото му изражение, в силуета на напрегнатата му фигура, очертан на светлината на прозореца, тя събра цялата си гордост и тихо му отговори:
— Разбирам. Никой освен теб…
— Никога преди дори не съм мислил за това — продължи Трей, сякаш тя не беше проговаряла. — Всъщност всячески съм се старал да го отбягвам.
Емпрес не искаше повече да слуша. Беше сигурна, че каквото и да каже той, то щеше да я нарани дълбоко.
— Трей, наистина… Няма нужда да…
— И то няма нищо общо с децата — продължи той, сякаш не я забелязваше, с глас, в който се беше промъкнала мрачна и леко заканителна нотка. — Въпреки че — бързо допълни той, сякаш гласът му звучеше с трисекундно закъснение и той току-що беше осъзнал строгостта му — аз много ги харесвам — довърши той с блага вежливост. Изглеждаше така, сякаш се завръща от някаква бездна. В следващия миг видя паниката в очите й. — Добре ли си? — Уплахата го сграбчи на мига и той се озова до нея с няколко бързи крачки. Спомените за покоя, в който беше притихнала през последните часове, преди да стигнат ранчото, оживяха ярки в съзнанието му. Като седна до нея с припряност, която отразяваше опасенията му, той бързо докосна челото й с длан: — Да повикам ли лекарите? Топло ли ти е?
— Добре съм. — Колкото можеше да е добре човек разбрал, че всеки момент ще настъпи краят на света.
— Сигурна ли си?
— Малко съм уморена — отвърна тя. Искаше той да си тръгне. Искаше да прекратят този злополучен разговор.
— Ще се погрижа за теб — нежно каза Трей, а пръстите му деликатно отстраниха кичур от светлата й коса от раменете й.
— Няма нужда. Наистина. И без това вече всички сме ти прекалено задължени. — Емпрес си помисли за огромната сума пари, които той й бе дал, достатъчна, за да може семейството й да си позволи едно ново начало в живота; как се беше посветил на децата и се беше погрижил за сигурността им по време на нейното боледуване. Беше задлъжняла твърде много. И колкото по-скоро престанеше да прибавя към дълга си, толкова по-добре.
— Аз искам да се грижа за теб!
— Мога и сама да се грижа за себе си — малко грубо отвърна Емпрес. Разбитите й чувства допринасяха за нейната рязкост.
— Не бъди толкова обидчива.
— Аз ще реша каква да бъда.
— Както искаш — любезно каза той.
— Благодаря — неучтиво отвърна тя с тон напълно лишен от благодарност.
— Разбира се — усмивката му беше великодушна, — знам колко раздразнителен може де стане човек от треската.
— По дяволите, Трей! Не можеш ли да не проявяваш такова нетърпимо съчувствие и разум.
— Винаги съм разумен.
— А аз съм Кралицата на Нил. Сега, ако нямаш нищо против, бих желала да си почина. — „И да си изплача очите“, помисли си тя.
— Предполагам, че нямам друг избор.
— Е, би могъл да останеш и да ме гледаш, докато спя, но съм сигурна, че можеш да си запълниш времето с нещо по-добро.
— Ще трябва да ти поставя въпроса ребром — продължи Трей, крайно неотзивчив към отговорите на Емпрес, колкото и странно да беше това за него.
— Не, не сега. Имам главоболие — възрази озлобена Емпрес. Раздразнението й от леконравния му начин на живот беше надделял над нейното униние.
— Ще се омъжиш ли за мен?
„Да!“ бе мигновената й реакция. Едно „да“, извикано високо, като еуфоричен крясък от най-високия земен връх. Недвусмислено. Без никакво колебание.
— Опитваш се да се възползваш от треската ми? — каза тя вместо това.