— Отговори на въпроса ми — настоя Трей. Той искаше да получи желания отговор. Трей Брадок-Блек, наследник на богатство и власт, искаше да получи нейното съгласие. — Отговори — тихо повтори той, като обгърна китките й с изящните си пръсти. Не искаше тя да го напусне.
— Сигурен ли си? — попита Емпрес, а въпросът й бе толкова рязък, така напълно лишен от каквато и да е нежност и галантност. Пръстите на Трей се свиха като окови около китките й. Това не беше мечтата, с която заспиват младите момичета, не приличаше на предложенията от приказките.
Той се поколеба за една нищожна част от секундата, преди да отговори:
— Да.
Все така, никакви пламенни думи за любов, само загадъчната пауза и една-единствена дума. И ако Емпрес Джордан беше практична жена, тя би отговорила утвърдително без повече суетене. Тя обаче не беше такава. Беше достатъчно непрактична, за да желае поне минимума от едно любовно обяснение.
— Обичаш ли ме? — простичко попита тя. В големите й очи гореше любопитство. Може би въпросът бе подсказан от нейното минало, от ранните й години на охолство и привилегии, които последните, изпълнени с трудности, години така и не успяха да заличат. Страстта й казваше „да“, но докато някоя друга жена можеше да приеме Трей без колебание единствено заради неговото състояние и положение, Емпрес искаше любовта й да бъде споделена.
Трей я погледна. Погледна изтънчената красота на лицето й, упоритата извивка на брадичката й, очите, които го наблюдаваха с непринудена искреност. Той се засмя, внезапно добил увереност сред въртопа от упорити образи за отнета свобода, сигурен най-малкото в едно:
— Обичам те — отговори той. — Много те обичам.
В отговор тя се усмихна. Усмивката й беше успокояваща и ослепителна със своя блясък.
— Не искаш ли да знаеш дали и аз те обичам?
Мисълта, че тя може да не го обича, не му беше минавала през ума. Обожанието на жените, което неизменно го бе съпътствало в живота му, превръщаше подобни въпроси в банални подробности. Но арогантността му беше по-малка, отколкото изглеждаше, затова Трей се извини чаровно и замълча, за да чуе нейния отговор.
— Обичам те — каза тя. Изразът на лицето й беше мил със своята обреченост. — Повече от Кловър.
— Какво повече — любезно отвърна той и сведе тъмнокосата си глава със спокойното, грациозно движение на придворен — може да желае един мъж? — Той освободи китките й с плавно изящество, сякаш тяхното договаряне правеше заплахата за принуда вече излишна. — Смяташ ли, че утре е прекалено рано или искаш голяма сватба? — Закачливият тон отново се долавяше добре в гласа му.
— Винаги ли си толкова самонадеян?
— Зад гърба си имам дългогодишен опит. — Сега гласът му издаваше повишеното му настроение.
— Бързаме ли за някъде?
Отново тази пауза преди да отговори, колкото сърцето да удари за пореден път — това обезсилващо колебание, най-съкровената заключена врата. Да, омъжи се за мен, преди да съм се паникьосал и да съм променил решението си. Никога не съм правил това преди, кълна се, никога не бих могъл да го направя отново, поне през следващите десет години: омъжи се за мен утре преди цялата логика на света да ме е сграбчила отново. Неговите чувства бяха съвсем нови, навикът му да избягва брака все още бе много силен. Подобно на опит да превъзмогнеш втълпен още от детството предразсъдък.
— Не. Разбира се, че не. — каза той.
— В такъв случай, бих искала да изчакаме, докато се позакрепна. Така че да мога да си стоя на краката на моята сватба.
— Не искам да чакам — гласът му беше нисък. — Но разбирам. — Той дълбоко си пое дъх. Тревога или облекчение? Тя не знаеше… Но светлите му очи бяха пламенни — поне в това тя никога не можеше да се излъже. — Следващата седмица ще е чудесно — съгласи се той. — Да кажа ли на децата, или искаш ти да им кажеш?
— Ще им кажем заедно. Ще полудеят от възторг.
— Чувството е взаимно. — Трей беше очарователен. Мислеше си какъв късметлия е бил да я открие за себе си, за настоящето и за всички, изпълнени с радост дни, които ги очакваха. Чувстваше, че щастието стремително нахлува в живота му.
Ярката светлина на утрото подчертаваше бледността на Емпрес. Очите й бяха тъмни като борови гори и изглеждаха огромни на фона на светлата й кожа. Силуетът й не можеше да се различи сред огромното бяло легло — батистената й нощница беше тебеширено бяла, възглавниците и чаршафите блещукаха с белотата на перли, в цвета на разкошното вълнено меко одеяло се долавяха нюанси на слонова кост. Единствено косата й, разпиляна в безпорядък, притежаваше цвят — позлатата на минзухарите и лимона. От треската косата около лицето й се бе навила на къдрици, прилични на нежни филизи, разпилени по ирландската дантела на яката на нощницата й.